И.Илф и Е.Петров - "Дванайсетте стола"

Благодарение на Пингвините в Мола, се сдобивам с все повече и повече нови книжки. Тази е една от тях и макар да не бях особено очарована от нея, все пак не е чак толкова зле. Макар да не съм наясно какво точно трябва да внушава книгата, поне ако я четеш само като приключенски-хумористичен роман, забавлява. Изателството е "Фама", като се поразрових, открих, че издават основно сериозни автори без масова литература, което е похвално, но обликът им сигурно щеше да е още по-интелектуален, ако поне се бяха постарали малко повече над коригирането на текста, че една камара грешки имаше.

Сега, една мила дама, млада мацка, или и аз не знам каква точно й е възрастта, във форума за Ф1, ме убеждаваше, че книгата имала великолепен стил. Вероятно е така, не отричам. Разказва се за двамата герои Воробянинов - бивш дворянин преди революцията, много богат и много разглезен, който разбира, че тъщата му е скрила брилянтите си в един стол от предишното им имение. Той тръгва по следите на тези брилянти, но пътят му го сблъсква с... Великия комбинатор Остап Бендер. Та, двамата тръгват да гонят това съкровище... но нататък няма да разказвам, че някой може още да не я е чел. Винаги прецаквам работата и издавам края, като преди няколко дни с "Анатомията на Грей" като се изцепих - добре, че не се ожениха, а баща ми още не знаеше края. Та, отплеснах се.

На мен от книгата най-много ми хареса моментът, в който Остап убеждаваше едно малко селце, че може да стане център на света, че и на Вселената. Не мога да обясня защо, но по някакъв странен начин това ми напомняше за смешните напъни на социализма. Като - руският часовник е най-бързият часовник... :) Whatever. Не, че съм някаква мразеща Русия и лудо влюбена в англоезичния свят, не е така, и тях не ги харесвам толкова. Но има нещо в руския език, в историята на Русия, музиката им, дори в имената им, което още щом го чуя, така дълбоко ме потиска, че ми се иска никога повече да не го чувам. Кой знае, минали животи. Та, в заключение, книжката е хубава, макар да няма кой знае какво ново да ви каже. Може и да не съм права все пак, може да е истинска класика, но поне това е моето мнение, понеже сигурно пак ще цъфне някой в блога да ми обяснява колко съм тъпа и как трябва да си чета Джон Гришъм и какви бяха там още автори, които не чета, а явно това е голямото ми Вселенско прегрешение.