Загубих се и не мога да направя нищо, за да намеря пътя назад. Как да се върна пак там, където все още имах надежда? Как да открия пак причина да търся, когато непрекъснато се порязвам на това, което намирам? Как да не съм затворена, като съм такава, винаги съм била такава, толкова мога, всичко давам от себе си, но наистина мога само толкова. Загубих ли себе си по пътя или просто вече сама на себе си не съм от полза и предпочитам да съм някоя друга?
Не знам защо, но все имам нужда от някой да ме одобри, да ми позволи да съм такава, защото иначе се чувствам изолирана. А аз съм изолирана, понеже понякога съм различна, понеже не обичам да се смея на тъпи шеги, понеже ми пука, понеже искам нещо повече, винаги искам повече, винаги страдам, защото все не съм щастлива с обичайното, а искам да съм щастлива с обичайното, искам го наистина, би било толкова по-лесно. Какво повече да кажа? Може да се каже само едно - това вече е дъното. Не искам да се усмихвам, не искам повече да лъжа себе си, трябва да се промени нещо, да се случи нещо различно, защото, ако не стане, ще полудея.
Хората идват и си отиват, мъжете идват и си отиват и никога нищо не е достатъчно добро, никога не е достатъчно. Колко време трябва да си сам, за да се научиш да го приемаш? Колко незабележима трябва да се чувстваш, за да изкупиш вината си към Вселената? Кого убих, кого нараних толкова, освен самата себе си, че трябва да изкупвам вината цял един живот? Не искам вече да съм такава, искам сама да се изтръгна от кожата си и да си подаря друга съдба, друго лице, друг характер, друго място, други интереси, да се отскубна от себе си и да намеря малко изтървано чуждо щастие. Да се наведа, да го взема и да знам, че щом се изправя, нещо вече ще е различно.
Как отново да подаря себе си на някого, когато аз самата вече не се искам? Как да повярвам, че нещо може да е различно, като се повтаря едно и също от толкова години? Как се продължава напред, когато си се загубил от толкова дълго в гората, че вече не знаеш дали изобщо има нещо друго освен гора?
Мотив: Christina Aguilera - El Beso Del Final
Не знам защо, но все имам нужда от някой да ме одобри, да ми позволи да съм такава, защото иначе се чувствам изолирана. А аз съм изолирана, понеже понякога съм различна, понеже не обичам да се смея на тъпи шеги, понеже ми пука, понеже искам нещо повече, винаги искам повече, винаги страдам, защото все не съм щастлива с обичайното, а искам да съм щастлива с обичайното, искам го наистина, би било толкова по-лесно. Какво повече да кажа? Може да се каже само едно - това вече е дъното. Не искам да се усмихвам, не искам повече да лъжа себе си, трябва да се промени нещо, да се случи нещо различно, защото, ако не стане, ще полудея.
Хората идват и си отиват, мъжете идват и си отиват и никога нищо не е достатъчно добро, никога не е достатъчно. Колко време трябва да си сам, за да се научиш да го приемаш? Колко незабележима трябва да се чувстваш, за да изкупиш вината си към Вселената? Кого убих, кого нараних толкова, освен самата себе си, че трябва да изкупвам вината цял един живот? Не искам вече да съм такава, искам сама да се изтръгна от кожата си и да си подаря друга съдба, друго лице, друг характер, друго място, други интереси, да се отскубна от себе си и да намеря малко изтървано чуждо щастие. Да се наведа, да го взема и да знам, че щом се изправя, нещо вече ще е различно.
Как отново да подаря себе си на някого, когато аз самата вече не се искам? Как да повярвам, че нещо може да е различно, като се повтаря едно и също от толкова години? Как се продължава напред, когато си се загубил от толкова дълго в гората, че вече не знаеш дали изобщо има нещо друго освен гора?
Мотив: Christina Aguilera - El Beso Del Final
3 comments:
Все едно аз съм го писала този пост. Не знам какво да ти пиша за утеха. Знам само, че си чудесен човек, не е нужно да се променяш! Не може съдбата да бъде толкова несправедлива. Сигурна съм, че всичко ще бъде наред
Все едно е писано от някой от милионите в същото положение. Влиза такова, като онези песни, които иначе за нищо не стават, но като се пее за твоите усещания, изведнъж резонираш с тях. Има и по-зле, ако те утешава.. Би трябвало.
И аз се утешавам с репликата "Има и по-зле". Това е от състоянията, които се таят някъде дълбоко в теб и през "добрите дни" се преструваш, че не го знаеш, а в "лошите" тези емоции вземат връх.
Публикуване на коментар