А колко хубаво би било да мога да мразя. За дълго. Завинаги.

Неочаквани разкрития

You Are 4: The Individualist

You are sensitive and intuitive, with others and yourself. You are creative and dreamy... plus dramatic and unpredictable. You're emotionally honest, real, and easily hurt. Totally expressive, others always know exactly how you feel. At Your Best: You are inspired, artistic, and introspective. You know what you're thinking, and you can communicate it well. At Your Worst: You are melancholy, alienated, and withdrawn. Your Fixation: Envy Your Primary Fear: To have no identity Your Primary Desire: To find yourself Other Number 4's: Alanis Morisette, Johnny Depp, J.D. Salinger, Jim Morrison, and Anne Rice.

What Number Are You?

Че съм индивидуалист, вече го схванах, защото малко или много явно не мога да се понасям с хора за дълго време. Рано или късно си хващат чукалата. Ама останалото е твърде ласкателно, дано да е вярно все пак. Само дето още нищо гениално не съм сътворила, а най-голямото ми желание: да отрия себе си; се оказа доста по-трудно, отколкото някога съм очаквала. И никога не съм обичала числото 4... може би не понасям себе си :)

Под думата "еклектика" в речника трябва да стои това

Аз на ей това му казвам тъпа песен...

Как пък се случи така, че от всички хубави песни на Мария Илиева избраха да пуснат по MTV най-тъпата. Нито текст, нито клип, нито музика... И къв е тоя нещастник, дето са го избарали и иска да се напие с... риванол май беше. Изобщо пълна излагация.

Херман Хесе - "Сидхарта"

Не знам какво ме накара да прочета именно тази книга, когато всъщност бях хвърлила око на "Степният вълк", може би факта, че из блог пространството много хора я бяха чели и реших, че ще е по-достъпна. Тя, че е достъпна, достъпна е, обаче не знам честно казано какво да напиша за нея. Факт е, че накрая, като всички философски книги, остави у мен една такава празнина, която не можа да бъде запълнена според очакването.

Аз съм такава, че винаги като подхвана някоя книга, която обещава да бъде мъдра, се надявам, че до края й ще прочета нещо, което да ме промени напълно, което ще ми покаже къде бъркам в сегашните си действия и ще ми помогне да съм по-щастлива занапред. Досега мъдрите книги само ме разочароват в тази област.

"Сидхарта" е книга за мъдростта и приказка за това как тя не може да ти бъде предадена от някой друг, а ти сам трябва да я намериш. Предполагам и за това, че за да бъдеш мъдър, трябва да се научиш да чакаш, да мислиш и да постиш. Ще кажа само, че аз не искам да бъда мъдра, а просто щастлива, и това долу-горе обяснява защо не станах луд фен на книгата. От опита ми досега съм схванала, че колкото повече знаеш, толкова по-зле се чувстваш. С това не искам да кажа, че всички трябва да си останем неграмотни слабоумници, а само изразявам недоверие към факта, че мъдрецът може да е щастлив.

Не бях чувала досега за Сидхарта, защото не съм запозната никак с будизма, та сега чак се разрових да видя за какво става дума. Не знам защо така, но не е моят тип книга. И макар да бях прочела наскоро, че за някои тя е пълна с мъдрости, на мен ми се струва, че по-скоро е пълна с мисли, които вече съм срещнала някъде, така че не попаднах нищо ново като идея, за жалост.

Ноември? Не, благодаря.

Просто не разбирам защо на Господ му е хрумнал ноември...

Току-що се прибирам от неизменната разходка с кучето, което макар и болно, не се издава по никакъв начин, че иска да се лиши от нея. Екипирам се като за обиколка на Северния полюс - тоест зимни обувки кажи-речи до коляното, ръкавици и чадър и бивам завлечена от чудовището Нуно Гомеш до изхода от уютната територия, наречена блок. Тогава навън, пред очите си съзирам нелогичността на заглавието "Няма нищо по-хубаво от лошото време" и проклинайки трижди съдбата си, се изправям с вял чадър пред зловещата сила на ураганния вятър и дъжд едновременно. Циганите са много умни понякога, тяхната фраза: "Дъжд да има, сняг да има, само лошо време да няма" е просто гениална. Не ми пука изобщо, че вали, или че може да е малко по-хладно примерно, ама тоя вятър просто ми ... обладава работата на цялата ситуация, така да се изразя по-културно.

Забелязали ли сте, че това иначе така полезно и приятно съоръжение, наречено чадър, има един сериозен недостатък, с който според мен трябва на секундата да се заемат всякакви изследователи. Ами то, такова, като духне малко по-напорист вятър, чадърът спира да бъде чадър вече и се превръща в парашут. Не виждаш къде отиваш, той се гъне и пръщи в ръцете ти, заплашвайки на секундата да се оттърве от изнемощялото си битие и ти се чудиш кое по-напред да пазиш - себе си или чадъра. И все така недоумяваш по време на тази титанична борба със стихиите, защо, по дяволите, на някого би му хрумнало да измисли тоя скапан месец ноември, в който не само, че не можеш да останеш сух за 5 минути, ами обикновено не можеш и да поседнеш за толкова, защото хората са решили да си го направят кофти до последно (като ще е гарга, да е рошава) и са го наблъскали с всевъзможни задължения като работа, учене, а може и двете едновременно.

Е, при мен беше просто една ленива неделя, която изкарах почти цял ден на топло и изгледах първите серии на "Бъфи, убийцата на вампири". Да, точно така, смейте ми се, ако искате, не ми пука, сериалчето ме кефи. Истинската ми подбуда, разбира се, е да гледам пак сериите с Ейнджъл, защото бях страхотен фен на въпросната двойка, ама те го затриха от сериала и аз реших да гледам само доброто старо време.
С две думи, този мъж, че и героят, който му бяха поверили, общо взето описват идеално мъжът-мечта. Или поне моят мъж-мечта. Тъмен, опасен, загадъчен и едновременно с това чувствителен. Е, като изключим онази част със зарязването накрая, защото малко мъже-мечта зарязват момичето накрая... да не кажем, че почти няма такива. Абе, направо в началото само заради него гледах филма. Разбира се, имаше нещо твърде привлекателно и във факта, че любовта им се явява невъзможна, но като цяло на мен ми харесваше най-вече това, че и двамата бяха необикновено силни и, което явно е нетипично за действителния живот, разчитаха един на друг и си пазеха гърбовете. Това ми е мечтата на мен от малка, да намеря, някого, който да мога да нарека не само приятел, но и партньор. Някого, на когото да разчитам, когато залитна, но и обратното. Другите момичета си мечтаят за принц, аз си мечтая да участвам във вариант на Бони и Клайд... е, без грабежите и прочие. В действителния живот явно е почти невъзможно, но ми беше хубаво да гледам екранизирана версия на моята мечта. Още не съм стигнала до истинските серии, където двамата са заедно, затова само предвкусвам удоволствието :)

Все нещо хубаво трябва да открия за себе си, макар да е ноември.

P.S. Трябва да драсна някой ред за последната книга - "Сидхарта", обаче така ме мързи... че може би няма да е днес. Макар, че... кой знае.

П.Г.Удхаус - "Стрихнин в супата"

Смея да отбележа, че по моето скромно и необвързано с предразсъдъци мнение това е една много забавна книга, чиято стойност се крие в очарователния и увлекателен стил на автора да забавлява със съвсем тънко чувство за хумор. Ако Ваши благородия бъдат така добри да изтърпят едно не съвсем професионално мнение по дълбоко вълнуващия ме въпрос за тази великолепна литературна творба, бих могла да споделя с дълбог възторг своето удоволствие да се приобщя към останалите джентълмени и дами, насладили сетивата си с този изтънчен език на дълбокопочитаемия автор.

Не можах да се сдържа просто :) Много ми хареса не само историйките в книгата, но и езикът, с който Удхаус пуска едни такива тънки намеци, които не са злобни, а само забавни. Книгата е страшно приятна в края на безкраен ден, от който не са ти останали сили дори да пожелаеш да се разсмееш. Все едно обаче, поне ще се усмихваш, докато четеш. Не можах да разбера как така ги изчислява автора, че историйките са винаги по около 20 страници - прави, струва, а те все толкова. Най-много ми допаднаха последните разкази за Джийвс. Този прислужник с издута отзад глава наистина много ми хареса с върховния си стоицизъм, поради който възклицанията му се ограничаваха само до едно "Нима, сър?" :)

Първият разказ - "Стрихнин в супата" също беше много забавен, на него се смях с глас. Тази Роберта с нейните дивотии най-много ме ядосваше, най-вече защото всички й се връзваха на глупостите и се забъркваха в невъобразими каши, но пък краят им винаги е положителен за всички засегнати страни. А какво по-хубаво от това?

За пръв път попаднах на думата "пътчето", след като бях решила, че е някаква форма, която дядо ми сам си е измислил. Нали знаете, в тоя край хората имат навика да си измислят думи, като не им достигат. Например, на мен все още ми е много трудно да се оттърва от досадния навик да казвам вместо доматите - доматито, както казват хората покрай мен. Трудно ми е да убедя все още дядо ми, че доматито не е среден род на думата домати, тъй като в единствено число тя си е в мъжки род, ама уви, мисията ми е обречена на неуспех.

Та, отнесох се пак. Идеята ми беше, че книгата е много добра и изчетох всичките 500 страници с голям кеф, така че благодаря на Вел за препоръката :)

Los muchachos de mi barrio

Все драскам някакви измишльотини, на компютъра има една камара файлове със започнати истории, които така и няма да довърша. Тази специално я започнах преди малко под влиянието на Chambao и понеже много ми се искаше да пльосна нещо хубаво и не толкова депресиращо за четене в този тъжен напоследък блог, реших да сложа началото на историйката тук. Слабо е вероятно да я завърша, но ако съвсем случайно на някого му хрумнат препоръки за развитието и нататък, да пише смело. А, а пък заглавието на поста е от една песен на испански, означава "Момчетата от квартала" или както й викам аз: "Пичувити от квартала" :)

Последните лъчи на горещият ден отшумяваха като такт от меланхолична песен и макар вече да не беше толкова горещо, по кожата на хората още личаха дребни капчици пот, които блестяха на светлината на залязващото слънце. Тълпи от хора, шумни и ентусиазирани, всеки се беше понесъл нанякъде, а шумните им разговори контрастираха с тишината, в която се потапяше заспиващата природата.

- Хосе, погледни се на какво приличаш! Иди да измиеш тази мръсотия от себе си и идвай да вечеряме. Баща ти се е прибрал по-рано, ще празнуваме.

Майка ми вечно викаше за нещо, гласът й огласяваше целия двор на къщата, когато по-малкият ми брат свършеше поредната глупост. Но понякога пееше и същият този глас се превръщаше в невероятна смесица от талант и чувства, тогава всички й прощавахме крещенето.

На мен не ми се празнуваше. Баща ми все го нямаше и това, че си беше дошъл веднъж по-рано, не променяше факта, че после пак щеше да изчезне някъде по света, а ние щяхме да си останем тук сами и да чакаме поредния път, в който той щеше да се върне и да се преструва, че всичко е наред. Сякаш някаква част от него го отделяше от нас и той се примиряваше с нея. Знаех, че пътува много, че работата му е много важна, защото много хора го познаваха, пишеха за него по вестниците, но каква беше точно, не можех да разбера. Майка ми казваше, че е опасна, знаех, че се тревожи за него ужасно много, защото я виждах как гледаше с надежда и свито сърце през прозореца, когато той понякога не се прибираше у дома на време.

Затова сега просто седях, свита в една дупка под верандата, и наблюдавах улицата и всички усмихнати хора, които слизаха надолу към града. Чудех се дали така изглеждат местата, на които баща ми ходи, когато не е с нас. Веднъж бях чула леля ми да споменава баща ми, наричайки го пилот. Не знаех какво означава това, но много исках да разбера, затова когато всички се събраха в кухнята, аз изтичах до стаята, където спяха майка ми и баща ми. Започнах да търся нещо, без да знам какво. Но знаех, че щом го намеря, то щеше да ми каже какво е това "пилот". Единственото, което успях да намеря обаче, беше навъсеното лице на майка ми, която ме хвана да ровичкам из гардероба. Това неминуемо доведе до последствия, които можеха да се нарекат нежелани, тъй като никой не желае в събота да търка пода на кухнята, но точно това ми се наложи.

В крайна сметка всички тези събития доведоха до твърдото ми решение, че няма да вечерям, въпреки непоносимия глад, който бошуваше в стомаха ми. Макар и твърде малка тогава, все пак след около час осъзнах, че физиологията е преди всичко и реших да тръгна с тълпата хора към центъра на градчето, за да видя дали все пак няма да попадна на нещо, което става за ядене. Във всеки случай, след като бях стояла в клекнала поза близо час и половина, всичко друго ми изглеждаше достатъчно примамливо, макар да знаех, че след него най-вероятно пак ще последва търкане на пода на кухнята.

Фрагментарно

Казах на шефа, че искам да напускам, надявам се да си намери човек до края на месеца, защото повече нямам сили да огрявам навсякъде.

Сега и кучето се разболя - пневмония. На инжекции е и той. Тази къща е урочасана при цялото ми желание да бъда разумна.

Тъкмо, когато вчера реших, че ръката ми е тръгнала на добре, и от вчерашната процедура ми стана по-зле. Днес съм на контролен преглед. Имам прогрес, вече упътвам хората към аптеките и им разяснявам кое как стои в лекарските кабинети... Накъде отива този свят. От нивалина ми се гади, има е още един куп странични ефекти, които не искам да споделям, че ще е един вид пак мрънкане :)

На лекции и упражнения само си губя времето, но за жалост не съм от типа, който може да преписва на изпити, за да не се вясвам изобщо в тъпия университет.

TopGear са го развалили. За Бога, FIAT 500 най-секси кола в Топ 100?! Тези момчета определено трябва да си подадат оставката след въпросната класация.

Михаел Шумахер се върнал на пистата да тества?! Кога ще ме остави намира тоя? Не може ли да се оттегли да плете дебели чорапи, да отвори картинг писта и школа за деца, да си прави зелето за зимата или нещо друго, каквото и да е...

От цял век чета "Стрихнин в супата", която е много забавна, но все не ми остава време за нея и това ме вбесява. Сутрин се събуждам с мисълта: "Господи, колко съм уморена". След края на тази учебна година, ако мине успешно, непременно трябва да направя нещо, за да си почина, ваканция или нещо от сорта.

Мразя ноември, декември също... Не са хубави месеци и няма какво да се снима. Фотоапаратът ми е хванал прах... Но в края на тунела винаги има светлина.

Поздрав: Светла Иванова - Mr DJ

Просто тъжен пост

Като започна да пиша само за книги в този блог, явно нещата не са за казване. Може би, ако се опитам да ги изразя в не толкова оплаквателен вид... Не търся съчувствие или съжаление, просто ми се иска да беше останал някой близък, на когото да обясня защо усмивката е фалшива. Понеже ме е страх, най-вече нощем ме е страх, тъй като ръката все не се оправя и може да се стигне до операция. А така не искам да ми я режат...

Във физиотерапията е ужасно и добре, че поне сестрата там е много мила и ведра, иначе е все едно си попаднал в ада. Малки тъмни клетки, като мухарници, в които има остарели уреди, от които пък тече ток. От някои клетки се разнасят стенания на възрастни хора, които едва се движат. Всеки ден от 15:00. Това не е мястото, на което трябва да бъда. Защо се объркаха така нещата? Плача само нощем, за да не ми личи и другите да ме питат какво ми е. Още не разбирам защо човешките отношения са такива, че когато наистина искаш да говориш за нещо, не смееш, защото то е тъжно. Говори се само за хубави неща, иначе можеш да станеш неприятен. Всеки трябва сам да се справя с проблемите си и да не ги показва пред другите. Опитвам се, но...

Опитвам се и да се отърся от всичко натоварващо ме, за да успея все пак да се излекувам и не само това, но и да престана да се разболявам от нещо отново и отново. Мисля да спра дори работата, но не ми достига някакси кураж пак да оставя нещата в ръцете на родителите ми. Просто не мога да съчетавам вече нещата, усещам, че не издържам психически, а съм последна година, не искам точно сега да провалям следването. То не, че е нещо, от което да имам реална полза, но все пак трябва да го има и него. Но ако я спра, може би ще имам повече време, за да намеря пак себе си. Бегбеде е много прав - имаш време, нямаш пари, имаш пари, нямаш време. За нещастие, нямам още отговор на тази главоблъсканица, той също нямаше.

Вел се оказа права, че в крайна сметка човек винаги е сам. Оказа се, че и на хората, на които мислех, че може да разчитам, не са се променили изобщо и е все така навъзможно да се обърна към тях в подобни моменти. Остана ми само надеждата, че когато си стигнал долна мъртва точка, съдбата няма никакъв друг избор, освен да ти се усмихне най-после.

Фредерик Бегбеде - "Любовта трае три години"

След като в прав или по-завоалиран текст лекарите ми казаха да свиквам с тази недъгава ръка и да се мъча да пиша, реших, че няма какво да отлагам повече и май е дошло времето да драсна някой ред и за това малко книжле, преди да съм го забравила.

Тя е от списъка, който Miroslav преди време ми беше препоръчал за четене. Намерих я случайно, точно толкова случайно, колкото беше намирането на книжарница Пингвините в мола. Романът (дори не знам дали влиза и в това определение) е извънредно мъничък, но за сметка на това неустоим. Когато си го купих, четях друга книга, реших вкъщи само да надникна в първите страници и резултата беше, че я прочетох до края на следващия ден.

Не мога да разбера защо всички толкова се шашкат от заглавието и твърдението на автора, че любовта трае три години, на мен пък ми се стори доста забавно, че човекът твърдо отстоява позицията си, колкото и налудничава да е за другите. Може би повечето от мислите, ще ги срещнете и на други места, както смята сестра ми. Но за мен тази книга е извънредно ценна, понеже събира на едно място всички неща, които някога съм мислила по темата, а и не само, и ги казва по доста по-добър начин, отколкото аз самата бих го направила. Може би ако не беше чак толкова вулгарна, книгата щеше да бъде неустоима.

Всичко трябва да се преустрои. Всичко да се реорганизира в това общество. Днес онези, които имат пари, нямат време, а онези, които имат време, нямат пари. Да се спасиш от работата е толкова трудно, колкото и да се спасиш от безработицата. Безделникът е обществен враг номер едно. Хората биват поробвани чрез парите: те жертват свободата си, за да могат да си плащат данъците.


Това няма да ви казвам колко пъти съм го мислила и аз, изпитах разликата на гърба си съвсем скоро, тъй като направих малко повече от година на работа и осъзнах, че макар сега да имам пари да ходя до Пловдив, или докъдето ми хрумне, когато си поискам, нямам никакво време за това.

Когато човек е беден, поне си мисли, че мангизите могат да оправят всичко. Ала когато си богат, не можеш да си кажеш, че всичко ще се уреди с още една спортна кола, чифт обуща за дванадесет бона или ако преспиш с още една манекенка. Когато си богат, нямаш вече никакво оправдание. Затова и всички милиардери са на антидепресанти: те не са в състояние да накарат вече никого да мечтае, дори и себе си.

Тази идея просто ме порази. Някак тъжно е, че 99% процента от хората се стремят към нещо, което го има само 1%, а същевременно този 1% е също толкова нещастен като тях. Звучи толкова обезсърчаващо...

От раждането до смъртта животът ни е включен на автопилот и трябва нечовешка смелост, за да промениш курса. На 20 години си въобразявах, че зная всичко за живота. На 30 разбрах, че не зная нищо. Прекарал бях десет години в учене на всичко онова, което в последствие трябва да отучвам.

Трябва ли да споменавам колко се зарадвах, като прочетох това, защото някой най-после мисли като мен и не е досадно оптимистичен? :)

Животът е сайтком: поредица от сцени, които се развиват сред едни и същи декори, с почти същите действащи лица и чийто следващ епизод очакваш с нетърпение, белязано от известно затъпяване.

Има още една камара интересни хрумвания, които ви сразяват от веднъж. Не е книга, която да те научи на нещо, но е книга, която да ти покаже, че не си сам на този свят и че има още една камара песимисти, които всъщност са добре информирани реалисти, и които стоят зад теб. За всички критикари и хора, за които е невъзможно да приемат, че любовта може да не съществува, ще издам, че има хепиенд, за да не се откажат да видят за какво все пак става въпрос :)

Листопад и есенно безмислие

Не мога да напиша кой знае какво, затова просто ще оставя малко снимки тук, докато дойде време пак да мога да пиша с повече от един пръст... стига да дойде такова. Не, че Блогър няма да ми опъне нервите до последно с подреждането на снимките.

И до ден днешен нямам идея как да подредя повече от една снимка, ако няма текст, нищо не се получава.