Честита Коледа!

Честита Коледа на всички, макар и с леко закъснение.

Опитвам се да вярвам, че хората стават по-добри по време на този празник и се опитвам да го направя поне мъничко вълшебен за моето семейство, само дето на мен не ми се получава. Дано при вас се получава. Мисля, че комунизмът е разрушил всякакво коледно усещане в близките ми и те просто не знаят как да празнуват, което вероятно се лекува с подходяща доза американски филми, които иначе в по-голямата си част са абсолютна глупост, но поне в това отношение биха могли да бъдат полезни. На мен лично ми действа доста вдъхновяващо една голяма украсена елха, къща, цялата окичена с лампички, Дядо Коледа и шейната му и усещането за чудеса, което се носи от този тип филми. И макар да не съм дете вече, заслужава си човек да се потопи в такива емоции точно на Коледа, защото ние като не сме особено религиозни (за моето семейство става дума), не остават много други варианти.

Иска ми се да знаех как да обясня, че затрогващото не е в това какъв е подаръка, а в жеста, че си го избрал сам, мислейки за човека, на когото го подаряваш. Че приятното усещане не идва от получаването на самата вещ, а от красивата опаковка на елхички, звънчета, дядоколедовци и прочие, от грижата, с която поднасяш и подаряваш, дори от приятната гледка на подаръци под елхата за всички от сърце... Е, не мога да го обясня. Не можах да обясня и че не ми се празнува Коледа без ставане от масата.

Както не мога да разбера и причината за това празнично мъчение, което в България наричат Българската Коледа. Винаги съм пращала смс-и, когато е имало някаква благотворителна кампания, винаги съм си казвала: "Е, какво толкова, тези пари така или иначе ще отидат за нещо безполезно, а ако всеки прати...", затова и никога не съм се скъпила да пращам. Обаче не е някак редно според мен в най-гледаното време на Коледа да изтезаваш хората да гледат западащи болници и неработеща техника, деца в инвалидни колички и нещо от този сорт. Знам че ги има и че трябва да им се помогне. Просто не мисля, че това трябва да е основният лайт-мотив на празника, защото се превръща не в празнуване, а в чувство на вина, съсипва ти всякакво настроение, а пък аз откровено си казвам, че едва успявам да не се разплача. Трябва да сме щедри, така е, но трябва и да празнуваме от време на време. На Коледа хората трябва да се усмихват, а не да ги сочат с пръст и да им казват непрекъснато: Коледа е, дай пари, защото виж как си живееш ти, а виж другите как страдат!

Дано повече хора тази година са посрещнали празника така, както винаги са мечтали да го направят.

Фредерик Бегбеде - "Мемоари на един откачен младеж"

Преди няколко дни прочетох книгата и установих, че тя всъщност е нещо като първата част на роман с продължение, което се явява "Любовта трае три години". Нищо, аз все правя нещата наопаки, така че нищо ново под небето :)

Не е лошо книжлето, пак такова малко, но определено след другият роман е леко разочароващо. Като онова усещане, нали знаете, купувате си от хубавите вафлички, които сте яли преди месец и са били тооооолкова вкусни, а те се окажат с променен пълнеж и усещането вече съвсем не е същото. Така и с тази книга. Тя разказва за етапа, в който главният герой среща любимата Ан и се жени за нея. Същата Ан, с която се развежда в другата книга. Обаче за пореден път се потвърждава истината, че човек пише най-добре, когато е нещастен. А понеже писателят е бил в доста щастлив свой период тогава, нещо не му е било точно до писане. Все пак си харесах един-два момента от книгата, като например:

"Мразя неуязвимите хора. Уважавам единствено смешните чешити, които се появяват на снобска вечеря с отворен дюкян, които тъкмо когато целуват, получават курешка върху главата от някой прелитащ гълъб, които всяка сутрин се подхлъзват върху бананова кора. Присъщо на човека е да бъде смешен. Онзи, който не става редовно за посмешище на тълпата, не може да бъде причислен към човешкия род. Нещо повече: единствения начин да усетим, че съществуваме, е да изпаднем в нелепо положение. Това е "cogito"на съвременния човек. Смешен съм, следоватлно съществувам. Което ще рече, че аз често получавам доказателства за моето съществуване."

А най-доброто от цялата книга според мен е следното откровение:

"- Всяка вечер извеждаш твоето момиче, защото те е страх да не ти писне. Когато сте двама, все идва момент, когато ще се изприкажете докрай. Не че няма вече за какво да говорите, но си мислите, че сте си казали всичко. Тогава започвате да излизате. Само че, ако наистина обичаш твоята мацка, трябва да имаш куража да приемеш мълчанието. Без да пускаш радиото или телевизора. И без да я налагаш!
* * *
- Чуй какво ще ти кажа: ако издържиш десет минути, без да ти писне, значи си падаш по нея; ако издържиш един час, значи си влюбен; издържиш ли десет години, значи това ти е орисията!"

Не че е кой знае колко по-лоша книгата, просто за мен другата беше пълна с доста повече мъдрост, докато тази е доста по-разпиляна и изобилства с изречения от типа "По реката плуваше лодка. Аз бях уморен. Косата й се вееше." и т.н. Иначе си е във все същия шантав стил, доста увлекателен и забавен.

Хо-хо-хо (а ти, написа ли си писмото?!)

Зачудих се какво позитивно нещо да напиша, за да не се тревожат хората, които четат блога, за мен, защото явно и това се получава, та ми хрумна това.

Наближава Коледа и ако още не сте си пуснали писмото, побързайте, че да се разчита на навременна реакция на Български пощи е в сферата на фантастиката :) Адресът е:

Santa Claus
Arctic Circle
96930 Rovaniemi
Finland

Така че, който каквото е намислил, да дерзае. Аз още си чакам Карерата, но не се отказвам, може да не съм слушкала достатъчно предишните години. Но ако трябва да не подхождам чак толкова материалистично към проблема, бих си пожелала повече спокойствие от роднини по празника, повече топли печки и много детски анимационни филмчета с коледни чудеса в тях. Неизживяно детство...

Загубих се

Загубих се и не мога да направя нищо, за да намеря пътя назад. Как да се върна пак там, където все още имах надежда? Как да открия пак причина да търся, когато непрекъснато се порязвам на това, което намирам? Как да не съм затворена, като съм такава, винаги съм била такава, толкова мога, всичко давам от себе си, но наистина мога само толкова. Загубих ли себе си по пътя или просто вече сама на себе си не съм от полза и предпочитам да съм някоя друга?

Не знам защо, но все имам нужда от някой да ме одобри, да ми позволи да съм такава, защото иначе се чувствам изолирана. А аз съм изолирана, понеже понякога съм различна, понеже не обичам да се смея на тъпи шеги, понеже ми пука, понеже искам нещо повече, винаги искам повече, винаги страдам, защото все не съм щастлива с обичайното, а искам да съм щастлива с обичайното, искам го наистина, би било толкова по-лесно. Какво повече да кажа? Може да се каже само едно - това вече е дъното. Не искам да се усмихвам, не искам повече да лъжа себе си, трябва да се промени нещо, да се случи нещо различно, защото, ако не стане, ще полудея.

Хората идват и си отиват, мъжете идват и си отиват и никога нищо не е достатъчно добро, никога не е достатъчно. Колко време трябва да си сам, за да се научиш да го приемаш? Колко незабележима трябва да се чувстваш, за да изкупиш вината си към Вселената? Кого убих, кого нараних толкова, освен самата себе си, че трябва да изкупвам вината цял един живот? Не искам вече да съм такава, искам сама да се изтръгна от кожата си и да си подаря друга съдба, друго лице, друг характер, друго място, други интереси, да се отскубна от себе си и да намеря малко изтървано чуждо щастие. Да се наведа, да го взема и да знам, че щом се изправя, нещо вече ще е различно.

Как отново да подаря себе си на някого, когато аз самата вече не се искам? Как да повярвам, че нещо може да е различно, като се повтаря едно и също от толкова години? Как се продължава напред, когато си се загубил от толкова дълго в гората, че вече не знаеш дали изобщо има нещо друго освен гора?

Мотив: Christina Aguilera - El Beso Del Final

И.Илф и Е.Петров - "Дванайсетте стола"

Благодарение на Пингвините в Мола, се сдобивам с все повече и повече нови книжки. Тази е една от тях и макар да не бях особено очарована от нея, все пак не е чак толкова зле. Макар да не съм наясно какво точно трябва да внушава книгата, поне ако я четеш само като приключенски-хумористичен роман, забавлява. Изателството е "Фама", като се поразрових, открих, че издават основно сериозни автори без масова литература, което е похвално, но обликът им сигурно щеше да е още по-интелектуален, ако поне се бяха постарали малко повече над коригирането на текста, че една камара грешки имаше.

Сега, една мила дама, млада мацка, или и аз не знам каква точно й е възрастта, във форума за Ф1, ме убеждаваше, че книгата имала великолепен стил. Вероятно е така, не отричам. Разказва се за двамата герои Воробянинов - бивш дворянин преди революцията, много богат и много разглезен, който разбира, че тъщата му е скрила брилянтите си в един стол от предишното им имение. Той тръгва по следите на тези брилянти, но пътят му го сблъсква с... Великия комбинатор Остап Бендер. Та, двамата тръгват да гонят това съкровище... но нататък няма да разказвам, че някой може още да не я е чел. Винаги прецаквам работата и издавам края, като преди няколко дни с "Анатомията на Грей" като се изцепих - добре, че не се ожениха, а баща ми още не знаеше края. Та, отплеснах се.

На мен от книгата най-много ми хареса моментът, в който Остап убеждаваше едно малко селце, че може да стане център на света, че и на Вселената. Не мога да обясня защо, но по някакъв странен начин това ми напомняше за смешните напъни на социализма. Като - руският часовник е най-бързият часовник... :) Whatever. Не, че съм някаква мразеща Русия и лудо влюбена в англоезичния свят, не е така, и тях не ги харесвам толкова. Но има нещо в руския език, в историята на Русия, музиката им, дори в имената им, което още щом го чуя, така дълбоко ме потиска, че ми се иска никога повече да не го чувам. Кой знае, минали животи. Та, в заключение, книжката е хубава, макар да няма кой знае какво ново да ви каже. Може и да не съм права все пак, може да е истинска класика, но поне това е моето мнение, понеже сигурно пак ще цъфне някой в блога да ми обяснява колко съм тъпа и как трябва да си чета Джон Гришъм и какви бяха там още автори, които не чета, а явно това е голямото ми Вселенско прегрешение.

Остарели, но не и помъдрели мисли

Още един 6-ти декември остана зад гърба ми, още поводи за спомени и по-малко място за мечти, което е леко тъжно. Всяка година толкова много хора се сещат за мен, че чак се обърквам как може да съм толкова самотна. Явно ме бива в това да поддържам познанства, но не и да ги развивам до приятелства. Все пак се радвам, че макар да чукнах 22-те...

... децата от блока все още усилено твърдят, че не може да съм на повече от 17 :) Да, фукам се, признавам си. Че не ми беше особено празнично, не беше, но просто винаги така се случва, че към края на годината ми се струпват хиляда простотии на главата.

Иска ми се вече да е 24-ти декември, да съм намерила начин да си изсмуча от пръстите реферат на тема "Медиен пазар" (просто няма никаква литература по темата), да съм го предала и забравила за него и да си стоя на топличко с горещ шоколад, гледайки коледни филмчета, докато навън се сипе сняг... По принцип никак не обичам сняг, но напоследък нещо ми липсва - придава особена чистота на иначе толкова калната действителност.

28 дни

По принцип не си падам много по филмите, но напоследък имам нужда да живея в други реалности доста време от денонощието си и така попаднах на този филм, който явно не е нов, но пък за сметка на това е хубав.

Раказва се за Гуен, която е алкохоличка и наркозависима, съществува само за луди купони, които на сутринта не помни, проваля целия си живот и този на сестра си. В един момент стига до там, че кара пияна и се удря в къща, заради което я вкарват в клиника за рехабилитация. Интересното са тези 28 дни, които прекарва в опити да се промени. Не бих казала, че филмът е кой знае колко мъдър и поучителен, но е вдъхновяващ. От тези, които те карат да погледнеш навътре в себе си и да видиш ти какво можеш да промениш, за да си щастлив.

Аз например винаги оцелявам от някоя корабокроширала връзка с... нова връзка. Но сега осъзнавам, че това е изцяло погрешна тактика, защото не можеш да намериш някого, докато сама себе си не намериш. Хареса ми една реплика на Гуен (Сандра Бълок) - "Никога не ставай нечие чуждо мото, защото ти самият си поезия".

А пък по-нататък във филма върви една хубава песничка с текст, който ми се струва болезнено точен:

I'd rather be dreaming than living
Living is just too hard to do
It's chances not choices
Noices not voices
A day is just a thing to get through
Living is just too hard to do
Dreams might be pretend
But at least dreams end
And I just can't stop thinking... you see
Thoughts are small comfort to me

И лек опит за превод, с който не искам да обидя ничии познания по английски, но реших, че е добре да има: Предпочитам да сънувам пред това да живея, твърде трудно е да се живее. Това са шансове, не избори, шумове, не и гласове, денят е просто нещо, което трябва да преживееш. Твърде трудно е да се живее. Сънищата може да не са истински, но поне свършват, а аз просто не мога да спра да мисля. Разбираш ли... мислите са твърде малка утеха за мен.