Преди няколко седмици установих, че блогът ми се чете от малко повече хора, отколкото очаквах. Хора, които не познавам, с които дори не си приличам. Някои ме псуват, други наистина четат. Това доста ме стресна. В смисъл... аз нямам какво да кажа. Което мен си ме устройва, понеже идеята на блога беше да си е за мен, лично, да записвам това, което ме вълнува. Нали знаете, човешката памет има онова приятно или по-скоро неприятно качество да запомня само добрите неща от миналото, а старите да избледняват. Аз не исках да избледняват, защото когато ги забравех, те пак се повтаряха и ме удряха отново като от изневиделица. Не, че има резултат, пак тъпча на едно място, но поне упражнявам писането си от време на време, което беше съвсем закърняло доскоро. Това, че нямам какво да кажа на хората обаче и мисълта, че те очакват да прочетат нещо смислено, винаги ме сковава. Не знам дали заради това или заради факта, че напоследък ми се случват едно след друго само лоши неща, малко или много зарязах личната част от блога. Пък май и целият блог. Опитвам се да се науча да отдавам по-малко значение на мнението на околните, но това съм си аз и, естествено, не се получава.
Много неща не харесвам в характера си, това е едно от тях, но за нещастие, не можем да прегледаме базата данни, която ни връчват на идване насам, и да върнем това, което не ни харесва. Някак се научаваш да живееш с недостатъците (аз все още не съм успяла) и продължаваш нататък.
Днес се чудех за едно нещо. По филмите дават началото на различни любовни истории. Разни пречки, промени, гоненици, недоразбирания и накрая заживели щастливо. Или пък дават края на една любов, как чувствата отшумяват и трябва да продължиш напред. Какво става по средата? Има ли нещо хубаво там, което да си заслужава филм? Само началото и края ли са любовта? Нелепо ли е да вярвам, че все пак някъде там има: И заживели щастливо? Изобщо заслужава ли си борбата или всичко е плод на нашето болно съзнание, което не иска да повярва, че ще си умрем сами. Сякаш има кой да ми каже...
Много неща не харесвам в характера си, това е едно от тях, но за нещастие, не можем да прегледаме базата данни, която ни връчват на идване насам, и да върнем това, което не ни харесва. Някак се научаваш да живееш с недостатъците (аз все още не съм успяла) и продължаваш нататък.
Днес се чудех за едно нещо. По филмите дават началото на различни любовни истории. Разни пречки, промени, гоненици, недоразбирания и накрая заживели щастливо. Или пък дават края на една любов, как чувствата отшумяват и трябва да продължиш напред. Какво става по средата? Има ли нещо хубаво там, което да си заслужава филм? Само началото и края ли са любовта? Нелепо ли е да вярвам, че все пак някъде там има: И заживели щастливо? Изобщо заслужава ли си борбата или всичко е плод на нашето болно съзнание, което не иска да повярва, че ще си умрем сами. Сякаш има кой да ми каже...
8 comments:
Аз мисля, че трябва да забранят със закон американските филми или повечето от тях, снимките на манекенки (обработени на фотошоп ) и други простотии, които ни показват стандарти, недостижими за по принцип. Нещата никога не могат да са идеални. Резултата е положителен само за бъдещите ни психиатри.
Блога си е лично пространство, което обаче е и публично достъпно. Само че на тази малка "трибуна" ти определяш правилата и ти решавашо какво да кажеш. Диригент си! На своя си оркестър :) И можеш само да се радваш, ако някой проявява интерес към "музиката", която правиш :)
Доста метафорично го казах май...
А за любовта "по средата" - ами... има я. Някои я определят като "рутина", други като "коловоз", трети като "свикване"... има и такива, които намират нещо възвишено и истинско, което дава крила на духа и тялото. Един филм по този повод - "Almost love".
А, да - не забравяй и приказките от детинство - в тях няма лош край.
Въпрос на светоусещане и на (не)изкривена реалност...
Вел, аз не че искам да кажа, че очаквам любовта да е перфектна. Просто се чудя дали съществува връзка, в която двамата партньори запазват добрия тон и уважението (а по възможност и страстта) в отношенията си до края. Иначе за недостижимите стандарти съм съгласна с теб.
Sis, напоследък само ми пускаш мухата за някакви филми, а то няма време за гледане, но ще го включа в списъка "Неща, които ще правя след сесията" :) А за блога, знам, че си е лично мое място, просто не ми понасят добре твърде лошите отзиви, макар че се опитвам да не си го слагам много навътре.
И псуват даже ааааа?
При мен още не се е случвало.
Е не, малко хиперболизирах, всъщност чак до псуване не се е стигало, но е имало доста директни провокации. Ти на твоя блог триеш ли такива коментари?
Предимно спам и постовете на един дето обижда не мен а един мой приятел от разкопките.
О, да, да, знам го този, много се смях първия път, като четох какви ги беше изпльоскал, макар че на теб едва ли ти е било особено забавно.
Аз съм трил коментари. Налагало се е, едва ли не.
vel - обратният вариант да не е по-добър - да гледаме пъпки и житейски драми. А, не. Със и без фотошоп, някои жени просто изглеждат добре, а за филмите - аз пък не обичам RL екранизации, имам си RL.
Публикуване на коментар