Джоан Харис - "Бонбонени обувки"

Ще започна с уговорката, че аз никога не започвам, откъдето трябва по една или друга и причина, често по прищявка на съдбата. Случаят с тази книга е съвсем същият, защото тя е продължение на "Шоколад", но така и не намерих първата, та купих само втората, а едва вчера попаднах на "Шоколад" (поне за това евала на "Пингвините", питах за книгата, те я нямаха и следващия път, когато отивам, книгата ме чака на рафта). Бях гледала филма де, така че имах идея за какво става въпрос, коя е Виан и дъщеря й.

Това е една страхотна история, която във втората книга е също толкова хубава и увлекателна, както и в началото. Ако си падате по чара на малките парижки улици и отминалата романтика, шоколада и щипка магия и тайнственост, тази книга определено е нещо интересно за четене. Поне за мен беше. Накара ме да се върна отново към картите Таро, които бях забравила напоследък, накара ме да намеря очарование във вчерашния неудържим вятър, а преди винаги съм мразила вятъра. И въпреки всичко вчера се прибрах с ухилена уста пълна догоре с пясъка от улиците. И не ми пукаше.

"Бонбонени обувки" би бил идеален подарък за 8 март за нечия майка, която обича да чете. Всъщност май по-идеален за Коледа, но все пак... Книгата е история за майката, която е готова на всичко в името на дъщеря си. Тя е история за магията, която отдавна е останала някъде извън пределите на глобалното село, в което сме се превърнали. И макар да разказва за един студен и мрачен период в годината, а може би именно поради това, книгата е най-уютното нещо, което ми се случи през последните дни. Заради изпитите не можах да я прочета на един дъх, но нищо, така й се порадвах повече време. Трудно ми е да цитирам едно нещо, което да ми е харесало, защото то всичкото ми хареса, но едно ми направи впечатление, защото там открих себе си:

Аз нося същите дрехи като останалите. Ученическата ми чанта е като на другите. Гледам същите филми, чета същите книги, слушам същата музика. Би трябвало да се впиша в тяхната среда. Но по някаква причина не успявам. Проблемът съм аз. Просто съм неподходяща. Може би съм с неподходяща форма, кой знае, или с неподходящ цвят. Харесвам неподходящи книги. Тайно гледам неподходящи филми. Различна съм, независимо дали им харесва или не, и не виждам защо трябва да се преструвам. Но е трудно, когато всички други имат приятели. И е трудно, когато хората те харесват само ако се правиш на някой друг. (стр. 53)

Това обаче изобщо не описва самия характер на книгата, не. Тя е много повече и кой знае защо ми звучи не като сбор от думи, а като песен.