Рей Бредбъри - "451 по Фаренхайт"

Съвсем малко книжле, а като го отвориш - в него толкова много мъдрост. Вечният въпрос за безкнижната култура или псевдокултура, зависи от гледната точка. Аз не се вълнувам много от този въпрос, защото ми го задават непрекъснато в университета. Нали уча книгоиздаване, всеки ми казва: "Хубава професия, но без бъдеще". Не мисля така, книжарниците са пълни. Е, може би не се чете непременно нещо стойностно, но се чете. Аз живея във време, в което се случва това, за което авторът предупреждава. Често ми се налага да повикам майка ми три пъти, преди тя най-после да извърне поглед от телевизора и да ме погледне. Чудно е как хората не осъзнават в какво сами се превръщат. Но не е само влиянието на масмедиите, които те свикват да получаваш всякаква информация предъвкана и дори прецизно смляна. Харесаха ми основно много мисли, на които се натъкваш ненадейно по страниците. Като например:

"Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде роден свободен и равен, както се казва в Конституцията, а всеки да бъде направен равен на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които да трябва да се сравняват."

Ако се огледате по улицата и видите всички онези млади и празноглави момичета, които са се облекли в червено, няма ли да се сетите за този цитат? На мен ми е ясно, че не това е имал предвид точно Бредбъри, но на мен точно това ми изникна в главата. Стотици момичета, комично натъпкани уж по своя воля в червени ботушки с червени дамски чанти и червени якенца, защото това е модата. На мен ми звучи по-скоро като униформа, но на кого ли изобщо би му пукало какво мисля аз.

"Вземеш ли прекалено често да се питаш защо това или онова е така, в крайна сметка ще станеш много нещастен."

Знам, че това е тезата на капитан Бити, който илюстрира абсурда на установения ред, но не мога да не се съглася с горното изречение. А това ми е любимото:

"Добрите писатели често се докосват до живота. Посредствените само повърхностно го погалват с ръка. Слабите направо го изнасилват и го хвърлят на боклука."

Книгата ми напомни за "1984", но същевременно беше някак много по-приятна за четене. Докато първата ми беше много трудно да изчета заради ужаса, задушаването на героите, безсилието, всичко това беше много трудно за потапяне в него, то "451 по Фаренхайт" ме увлече съвсем бързо още от първата страница. Уж нямаше да я чета, а докато я отворя, я бях преполовила. На връщане към къщи вървях бавно, мислейки си за всичко и нищо, когато се разминах с едно малко момиченце, което се наведе да откъсне глухарче, подуши го и с усмивка отмина. Усмихнах се и аз, напомни ми за Кларис, която е 17-годишна и побъркана :) На 17 може би всички сме побъркани и това му е хубавото. А още по-хубаво би било, ако можеше и завинаги да си останем такива.