Като мъдра река вливам се в себе си

Предупреждение! Следва текст без особена тематика и смисленост.

Чета Бредбъри и изведнъж ми се приисква да му благодаря. Просто да отида и да му кажа едно голямо "Благодаря!" за това че ме накара да се смея. Да се смея заради това, че има и други хора, които обичат как миришат книгите и не им е странно, ако ги душиш. Да се смея, защото има гледна точка, според която не съм от отбора на загубеняците. Да се смея, защото някой ме признава за нормална и не ме осъжда за начина, по който живея. Да се смея от облекчение. Няма да се простирам много върху книгата, това после, когато напиша специален пост за нея. Напоследък ми е едно книжно такова, аз обичам книгите. Понякога харесвам класиката, друг път - не. Харесват ми и женски тип книги, друг път пък не, харесват ми и книги, към които досега съм се отнасяла с пренебрежение. Ходих на една среща с издатели от София, които гостуваха в Търново. Беше вълнуващо да видиш хората, които правят голяма част от книгите, които четеш, тези, които са отговорни за избора, който имаш в книжарницата. Не знам дали някога ще работя в тази област, но изглежда много интересно. Та тези издатели казват, че хората четат.

Сигурно е така, но покрай мен не са много от четящите. Има хора, които не могат да стоят на едно място, при никакви обстоятелства. Трябва да пътуват, да ходят на нови места, да обикалят клубове или просто да се шляят по кафенетата, но да не стоят на едно място. Аз съм като тях в съвсем различно отношение. Мога да прекарам цял ден между четири стени и да не ми стане и за момент скучно, ако има какво да правя с главата си. Непрекъснато трябва да занимавам ума си с нещо, иначе се побърквам. Затова и медитацията ми е почти невъзможна. Честно казано, не мога да си представя момент, в който главата ми няма да има нито една-единствена мисъл. Затова и не мога да спя понякога. Ако не съм смъртно уморена, трябва да измислям истории, за да заспя. Нещо като детски приказки, които сама на себе си разказвам наум.

Все едно, не мога да общувам много добре с хора, които не четат книги. Но не мога и с онези хора, които четат много сериозни книги, цитират непрекъснато чужди мисли и винаги знаят всичко. Аз не се вземам на сериозно. Понякога решавам, че ми се чете Достоевски, понякога зяпам ужасно сладникави любовни филми, които съм гледала по сто пъти, и двете неща ми харесват. Понякога зяпам влюбените, на които предстои да се целунат на пейката в парка за пръв път и се усмихвам на това, което им предстои. Мисля си, първата истинска целувка винаги е най-хубавото нещо. Не първата, тя обикновено е скована и доста неловка, а първата истинска.

Понякога се чувствам зле, когато съм сама, а другите са винаги с някого. Друг път ми е напълно ясно, че те също не са щастливи заради хилядите компромиси, които са направили. Знам, че понякога нощем и те лежат в леглото будни и се чудят какво, ако има някой там за тях, който би бил по-добър. Разликата идва от там, че на мен ми е трудно да се примирявам с недостатъците и все търся. А може би в крайна сметка няма кой знае какво, което да се намери. Нито в това да разбереш истините, нито в това да намериш някой, в когото да се огледаш.

Опитвам се да пиша, а не става. Не че не мога да го измисля, а по-скоро на подсъзнателно ниво го блокирам, и аз не знам защо. Може би от страх да не се върне пак онзи период от живота ми, в който пишех почти непрекъснато и живеех в ужаса на гимназията :) Учех в една почти женска гимназия и отчаяно се опитвах да вляза в роля, която не беше за мен, да се уеднаквя с всички момичета там. Всички ме упрекваха, че не влизам в тази роля и аз си мислех, че проблемът е в мен. Вероятно все още си го мисля понякога. Вероятно това се дължи на факта, че не съм си изяснила докрай каква в действителност е истинската ми роля. Да си себе си понякога не е достатъчно за посока, трябва да избереш кое да преобладава, коя част. Тази, която обича книгите и писането, или тази, която пее понякога дори на сцена. Тази, която говори за коли с момчетата и си мечтае тайничко някой ден да се състезава, или тази, която е влюбена до уши в любовните истории. Не знам кое от всичкото преобладава, а ми се иска да знаех, за да се хвана за него.

Мислите една след друга прииждат, а както пише Бредбъри, никой не иска да слуша вече. Дори тези, които имаш за най-близки. Няма време, има телевизия, която трябва да се гледа, радио да се слуша и разговори за нищо, които да се водят. Само ако можех да събера тези мисли в една история, но уви, моето мислене е кръгово и хаотично, затова и сюжетите, които неизменно са линейни, винаги са били най-страшното ми препятствие..