В момента пиша разни ревюта на сайтове за т.нар "speed dating" или в нещо като опит за превод - бързи срещи. Това е една нова мода на сайтовете за запознанства, само че този път срещите са наживо. Записваш се за някоя вечер в заведение и когато отидеш, ако си жена те настаняват на масата, отговаряща на номера ти, а ако си мъж, сядаш на масата на жената, която отговаря на твоя номер. После като изтекат 3, 4 или колкото са определили организаторите, минути, мъжете се местят на следващата маса по часовниковата стрелка. Така обикалят навсякъде и всеки говори с всеки, като има възможност да каже най-важното за себе си, после отиваш на сайта и гласуваш за този, който ти е допаднал. Ако има съвпадения между двамата, профилът му става видим за теб и можете да си пишете, за да се срещнете отново.
Исках да кажа едно голямо - ДРЪН-ДРЪН!
Забързан живот, малко възможности за срещи от твърде много бачкане, тесен кръг от хора... Къде, по дяволите, отиде романтиката в живота? Примерно, виснеш си да чакаш автобуса и тъкмо си си купил нова книга, без да искаш я изтърваш, а пичът до теб се навежда да я вдигне. Гледа заглавието... примерно "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" и казва, че я е чел, и започвате да си говорите за книги. Или може да е на Тери Пратчет или нещо такова. Или пък си изтърваш списанието за коли или Ф1... не, това не действа - като започна да говоря как харесвам Audi R8, макар да се е запалило на тестовете на Нордшлайфе и мъжете бягат от мен с оня поглед: "Какво й има сбъркано на тази?!". Но да се върнем на варианта с книгите - оказва се, че имате сходен вкус и всичко започва с: Искаш ли да излезем някой път, за да довършим този разговор" и т.н. Къде отива всичкото това очарование на първите погледи, на случайността, на красотата, с която животът те среща с подходящи хора? (Така съм чувала, че се случва де, не че от личен опит говоря) Явно онзи там, наречен Провидение, не си върши работата, иначе хората нямаше да се занимават с такива дивотии. Защо все по-често се срещаме с някого в Интернет, а не в действителния живот? Айде, то за мен е ясно, че съм си отшелник и така се получава, но работата е там, че не само при мен е така.
Казват, че живеем във век, в който сме се отчуждили един от друг възможно най-много и то благодарение на комуникациите. Аз се чудя друго. Майките ни и бащите ни са се женили по време на студентството си, когото срещнат - срещнат, това са им изборите, които могат да направят. Бабите и дядовците ни са били още по-зле, на 18 вече женени и с деца. Какви избори са имали те? Изобщо дали проблемът със срещането на нови хора някога е стоял пред тях? Как да стои, като те едва ли не са се женели за първите, с които са имали някакви по-сериозни отношения. Не за всички е валидно това, но съгласете се, щом си се оженил на 18, едва ли си имал кой знае колко голяма вероятност да се срещаш с много народ. Не съм доволна от това как Съдбата си върши работата. Къде наистина отива цялото удоволствие от общуването, сякаш си търсим някого по задължение...
Не трябва ли животът по-често да те сблъсква с хора, с които ти е интересно да общуваш, да не е чак толкова трудно да намериш някого, с когото да се чувстваш като у дома си. Ние ли сме виновни, че сме прекалено затворени или пък просто прекалено дълго избираме?
Защото бях стигнала до някаква патова ситуация. Ако кажа от какво ми е неприятно, наранявам човека. Ако не му кажа, постепенно се натрупва вътрешно негодувание, което води до това, че в един момент започва да ме дразни само като ми каже "здрасти". Вече е късно за промени, но този въпрос не ми дава мира.
