Джоан Харис - "Шоколад"

"Мартенският вятър е лош, така казваше майка ми. Но въпреки това усещането е приятно - ароматът на мъзга и озон, солта на далечното море. Хубав месец е март, февруари се изнизва през задната врета и пролетта вече чака на прага. Подходящ месец за промяна"

Не съм ли улучила времето за четене на книгата, а? :)

Най-после разбрах защо всички, които са чели книгата, смятат, че филмът не става. Така си е. Режисьорът не стига, че си е позволил да премести действието в друго десетилетие, ами и е разбъркал хронологията на събитията. В "Шоколад" за разлика от "Бонбонени обувки" има много по-голяма пълнота на допълнителните образи, по-ярки са някак, докато във втората са по-претупани нещата.

Във всеки случай историята е също толкова завладяваща, колкото и очаквах, много ми хареса и възнамерявам да изчета, каквото още има писано от Джоан Харис. Единственото нещо, което не ми допадна, беше историята с Рижия. Някак не ми се вмества в светогледа твърдението "Той и Жозефин са създадени един за друг, така че ако спя с него, няма никакво значение"... ?! И ей така, омачкали тревата, на сутринта от него ни вест, ни кост... френска му работа :) А, да, имам подозрения още и че авторката няма идея изобщо какво представляват картите Таро, освен ако не гледа с някаква шантава колода, в която има цяла боя Смърт.

Иначе романчето е адски сладко, несравнимо с нещо друго, което съм чела и дори не бих го определила като женска литература. Изобилие от ярки картини и образи, все едно си там. А и предвид запролетилото се навън време, направо си паснаха нещата :)

Щастливият финал като сюрреалистично надскачане на постмодернистичните възможности на социума за екзистенциално усвояване на любовните дадености

Първо, никой да не взема заглавието на сериозно. Така, сега вече можете да четете :)

Наскоро доизгледах и 6-ия сезон от "Сексът и градът" и сериалчето ми липсва особено силно. Някои мои близки ме сравняват с Кари, аз не съвсем, макар, че имам същата брадичка като нея, която пристига на мястото на срещата пет минути преди мен. А от както си купих лаптопа, съвсем ми идва да започна и аз да задавам някакви въпроси от сорта на "Are we the new batchelors?". Аз обаче много харесвам характера на Миранда, нейната директност и непоколебимост. Но всъщност не приличам на нито една от четирите, защото те са от типа wild night girls, в който аз не влизам, но кой знае какво би могло да се случи с мен, ако компанията от четири момичета, дето бяхме едно време, не се беше разпаднала на такъв ранен етап. В реалният живот четири жени трудно биха могли да са чак такива приятелки, защото жените са леко тъпи същества и като видят някой мъжки екземпляр, който може да е The One And Only Mr Nice Guy и зарязват целия си живот. Тъпо но факт, физиология, не можеш да се бориш срещу нея.

Това, което ме притеснява, е нагласеният край. То е ясно, че сценаристите и режисьорите до последно са се чудили с кого по-точно ще остане и дали изобщо ще остане с някого Кари. Но според мен са избрали филмов вариант, тоест този, който ще изглежда най-добре на екрана. На Тузара изведнъж му идва акъла и решава, че я обича. Дотук добре, само дето на мен ми прилича отчайващо силно на моите напъни за щастлив край от истории, които наглед нямат шанс за такъв. Викам си: е, не мога да я оставя тая героиня чак толкова нещастна, ще стане като мен, а и сестра ми пак ще каже, че пиша само тъжни истории. Обаче като гледах последния епизод на сериала и се замислих, че в действителност Кари едва ли би се събрала с когото и да било от мъжете на разположение. И това е тъжната истина.

Не, че аз не искам щастлив край, напротив, иска ми се да има, ама... 6 години и изведнъж на него му хрумва, че я обичал... Хората рядко се променят така, а и да се променят, все е в по-лошата посока. Във всеки случай Тузара си беше правилният избор според мен, лошото е, че този тип мъже обикновено ги опитомява някоя следваща.

Чак сега изгледах докрай сериала, защото не исках да свършва. Голяма ми е помощ, когато на мен ми разбият сърцето. Пускам си някоя серия и осъзнавам как не съм единствена аз с такива проблеми и как... всичките прасета на мезета. А сега няма какво да го замести и затова пиша глупости в блога. Нейсе, все нещо трябва да се пише...

Джоан Харис - "Бонбонени обувки"

Ще започна с уговорката, че аз никога не започвам, откъдето трябва по една или друга и причина, често по прищявка на съдбата. Случаят с тази книга е съвсем същият, защото тя е продължение на "Шоколад", но така и не намерих първата, та купих само втората, а едва вчера попаднах на "Шоколад" (поне за това евала на "Пингвините", питах за книгата, те я нямаха и следващия път, когато отивам, книгата ме чака на рафта). Бях гледала филма де, така че имах идея за какво става въпрос, коя е Виан и дъщеря й.

Това е една страхотна история, която във втората книга е също толкова хубава и увлекателна, както и в началото. Ако си падате по чара на малките парижки улици и отминалата романтика, шоколада и щипка магия и тайнственост, тази книга определено е нещо интересно за четене. Поне за мен беше. Накара ме да се върна отново към картите Таро, които бях забравила напоследък, накара ме да намеря очарование във вчерашния неудържим вятър, а преди винаги съм мразила вятъра. И въпреки всичко вчера се прибрах с ухилена уста пълна догоре с пясъка от улиците. И не ми пукаше.

"Бонбонени обувки" би бил идеален подарък за 8 март за нечия майка, която обича да чете. Всъщност май по-идеален за Коледа, но все пак... Книгата е история за майката, която е готова на всичко в името на дъщеря си. Тя е история за магията, която отдавна е останала някъде извън пределите на глобалното село, в което сме се превърнали. И макар да разказва за един студен и мрачен период в годината, а може би именно поради това, книгата е най-уютното нещо, което ми се случи през последните дни. Заради изпитите не можах да я прочета на един дъх, но нищо, така й се порадвах повече време. Трудно ми е да цитирам едно нещо, което да ми е харесало, защото то всичкото ми хареса, но едно ми направи впечатление, защото там открих себе си:

Аз нося същите дрехи като останалите. Ученическата ми чанта е като на другите. Гледам същите филми, чета същите книги, слушам същата музика. Би трябвало да се впиша в тяхната среда. Но по някаква причина не успявам. Проблемът съм аз. Просто съм неподходяща. Може би съм с неподходяща форма, кой знае, или с неподходящ цвят. Харесвам неподходящи книги. Тайно гледам неподходящи филми. Различна съм, независимо дали им харесва или не, и не виждам защо трябва да се преструвам. Но е трудно, когато всички други имат приятели. И е трудно, когато хората те харесват само ако се правиш на някой друг. (стр. 53)

Това обаче изобщо не описва самия характер на книгата, не. Тя е много повече и кой знае защо ми звучи не като сбор от думи, а като песен.

Музикални предизвикателства

Има пак някаква верижна реакция, създадена из блог пространството, нещо подобно на "5-те неща, които не знаете за мен", само че този път е за музика и взех, че реших да поема предизвикателството от страна на Eti за 7 албума, които бих взела на самотен остров. Всъщност бих взела само 3 и то с уговорката, че аз албуми рядко слушам, само пощипвам оттук-оттам любими песни.

1. Chambao, Chambao и пак Chambao - не мога без тях, като наркотик са ми, избрах си Caminando, защото имам почти всички песни от него и ги слушам всичките с кеф, обаче бих слушала всичко тяхно, просто правят невероятна музика. А като се добави към това и толкова необичайният и екзотичен глас на Мари, се получава нещо много истинско, такова, каквото в днешно време трудно се намира, понеже всичко си е яко комерс, или голи мацки и негърчета, или метъл банди, които вече дори не са и метъл. Всичко много клиширано взе да става.

2. ATB, разбира се, да не си помислихте, че и аз не слушам комерса :) Той поне не се съблича, за щастие. Може би No Silence или Seven Years или пък и двете, така ги докарвам до три албума. Това си е музика за душата, примерно на Marrakech може дори да се медитира. Когато отидох на вълнолома на пристанището във Варна, едно безкрайно любимо място, с което свързвам лятото, последния път съвсем спонтанно в главата ми зазвуча Ecstasy - толкова лятна песен със солен мирис на море.

Това биха били основните неща, макар че понякога не мога без две-три песни на Rammstein, основно Engel, Prodigy или пък Linkin Park, когато съм ядосана. Обожавам ремиксираната Points of Authority от Reanimation. Сега нон-стоп слушам Mad About You на Стинг, а една от любимите ми песни за депресии е November Rain на Guns&Roses. Въобще, аз мога да слушам много неща, даже на Godsmack и Apocalyptica има песни, които много ми харесват, но тези два албума са ми животоспасяващи.

Всеки, който чете блога, може да се чувства поканен да сподели своите седем албума.

Наздраве

Айде, закрихме предпоследната сесия с последния изпит, който беше такъв кошмар, че няма накъде повече. Беше тежко, ама свърши, затова сега се отдавам на битов алкохолизъм и всичко друго е без значение.

За Сузи, Дървото на Плодородието и още нещо

Напоследък нещо не ми е ден. Вчера си взех лаптоп, него го кръстих Сузи (мислех да е Хюли, защото си бях харесала един HP, обаче се оказа, че има много скапана изработка на клавиатурата и мишката, а беше и с AMD, а аз незнайно защо исках Intel, и после в магазина ми показаха този - ASUS, което ми зазвуча само на Сузи, та така). Та взех си го, обаче не мога да му се порадвам, защото първо имам да уча за гаден изпит във вторник и второ, защото трябваше сто часа да инсталирам Windows, да разделям диска, да инсталирам драйвери, понеже явно това XP няма драйвери за нито един чаркалак по лаптопа, та сега тегля ли тегля геройски. Оправих звука и лан картата досега, остава видеото. Първоначално бях доста разочарована от картината, но като ми светна, че няма подходящи драйвери, съм обнадеждена. Обаче благодарение на страхотния си интернет, тегля драйверите за звуковата карта 5 пъти, а благодарение на собствената си тъпотия - тези за видеото само два пъти (понеже без да искам съм извадила кабела на захранването отзад). На прага на нервна криза съм.

Но поне свикнах с устройството на мишката, което много ме кефи, само дето още не мога да осъзная, че ако натискам с десен пръст по покритието, това няма да действа като десен бутон... С две думи, много съм щастлива. Още една детска мечта се изпълни. Да ми се неначуди човек какво материално типче съм била като малка. Сега ми е криво заради Дончо, защото е леко пренебрегнат, дано не се сърди.

От прекалено учене със сестра ми съвсем изфирясахме, аз по изследване на масовите комуникации, а тя по историческия математически анализ. Като вземем да откачаме съвсем, заемаме новоизмислената от мен йогийска поза - Дърво на плодородието, и продължаваме. Няма нужда да обяснявам, че позата е идиотска, но човек все някакси трябва да се предпазва от тотално превъртане. Ако имам късмет, още тази вечер ще видя на какво е способна видео картата, но никога не се знае при мен и моят невървеж напоследък. Дано само да взема изпита, а после ще се черпи на поразия.

Принца и неговата неосъществена принцеса

What Kind of Guy Will You Fall For?
	You would fall for the gentleman. Keep an eye out for your love at your next formal or field trip to the opera. Watch out for bad boys who walk on the inside of the curb and don't hold the door for you, and you'll end up with the guy who's suave, sophisticated, and classy through-and-through.

Пък аз се чудя защо не мога да намеря Мъжа, а то да било, защото не ходя на опера. Не че принц Уилям е много мой тип, ама можеш ли я разбра таз душа балканска какво изобщо иска. Поне е принц, а някои жени с автомонтьори трябва да се задоволяват.

Днес взех третия изпит, остана само още един, който ми е тъмна Индия, но поне имам цяла седмица да уча за него. Уж щеше да е лесна сесия, а то какво излезе, направо не мога да гледам, толкова ми е изморена главата. Гледам хората как си преписват като пичове и още не мога да осъзная защо съм толкова тъпа, че съм вечно примерна. Но трябва да има и глупаци на тази земя, населена предимно от тарикати. Защото ако всички сме тарикати, няма да остане кой да бачка.

Пак се върнах на разучаването на Таро картите, което вчера беше забавно вярно. Обаче трябва непременно да си купя истинско тесте с рисунките по картите, защото тези елементи не ми вдъхновяват асоциативното мислене изобщо. Не знам. Разпокъсано ми е едно такова и съм страшно уморена да съм добро момиче, обаче животът на друго не ме е научил, за нещастие. Не обичам никак конфликтите, защото съм научила, че от тях никой нищо не печели. Но и от мълчанието не печелиш. Вечните губещи. А според анкетата всички са щастливи, поне мнозинството. Кой знае защо тогава чета предимно меланхолично-лирично-депресарски постове. Не навсякъде, но на повечето места.

Хората коли си купуват, аз толкова време пари за един лаптоп не мога да събера. И не заради друго, заради сметките за телефона, който винаги е предателски мълчалив, когато имаш нужда от него. И после Мтел откъде вземат пари за правата за излъчване на Формула1. Отпразнувах взетия изпит в CityPub на кафе с колеги, приказвахме си за дрешки, Свети Валентин, подаръци, пари, дрешки... накрая не издържах и си тръгнах. Като ще е така, поне да свиквам със съдбата си - не се вписвам в социума (както беше казал многоуважаваният Валери Стефанов). А като не се вписвам, поне да не си губя времето в напразни усилия. Направих си маникюр, косата ми е старателно подрязана и поддържана, натиках си дънките в ботушките и развях бяло знаме, слагащо край на бунтарството. С това се надявах да се впиша в отбора на принцесите, но тц - не стана.

Майната му. In vino veritas, само дано довечера има в наличност и наздраве за неосъществените принцеси!

Предсезонно

И както всяка година, нямам търпение да започне сезонът във Формула 1. Тази зима обаче представянията на новите болиди изобщо не ме вълнуваха чак толкова много. Ясна е вече тенденцията колите да се превръщат все повече в накичени етажерки, които си приличат твърде много. Не се работи вече по двигателите, ограничени са възможностите за прокарване на някакви кой знае какви революционни идеи, всъщност такива отдавна няма. Предните спойлери заприличаха на греблото на багер, а отзад в кока-колата всичко е стеснено до минимум, като отвсякъде стърчат комини, а крилца и крилчища оформят струите горещ въздух.

Иска ми се повече екшън и по-малко сапунена опера, но уви, мисията е невъзможна. Махнаха тракшън контрола поне, така че се надявам това да повлияе малко или много на пилотирането и да се види наистина кой става и кой не, вместо да гледам как всеки новак, дошъл от GP2, сяда зад волана на болид и го кара все едно прави кръгчета с количка за голф през игрището. Сапунената опера би трябвало да отшуми, след като всеки голям бос на отбор е с любимата си девица... ъ-ъ-ъ пардон, пилот. Хамилтън вече има на розположение целия Макларън и любовта на Рон ще го огрява непрекъснато, макар между тях да припламват от време на време искри, поради които леко се псуват по радиостанцията. Но ако Хейки се държи прилично, няма да има проблеми. Райконен взе превес най-после над Маса и Жан Тод няма за какво да се тревожи, любимецът му ще бъде третиран, както се полага. Алонсо се завърна в жадните прегръдки на Флавио Бриаторе, който за щастие не таи желание за отмъщение след измяната на своята испанска фаворитка, и всички изглеждат доволни. Донякъде Алонсо може да е спокоен, че палавите ръце на шефа му няма да го обграждат с изненадващи ласки след поредната победа по простата причина, че изгледите за първо място в състезания този сезон не са много благоприятни.

Кой доволен, кой не чак толкова. Всички нетърпеливо очакваме да разберем в крайна сметка Хамилтън уважава ли Алонсо или не. Вероятно самият той още не е нясно сам за себе си, след като ту твърди, че изключително много го уважава като пилот, ту залитва на другия полюс с изказването, че примерът на Алонсо щял да му служи за това как да не се държи един пилот. Най-добре обобщи ситуацията Кими Райконен с невероятно дългото си словоизлеяние: "Аз съм шампион, не ми пука за Хамилтън." Е, как да не го харесва човек това момче, просто мед ми капе на сърцето, като го слушам как реже всички.

За капак на целия орезилен от разни шпионски скандали спорт, ЕС имал претенции относно намаляването на вредните емисии във Ф1. Ми няма проблем, те и на био-дизел ще подкарат след някоя и друга годинка, както един приятел преди време сполучливо се изрази. Само дето на всички им убягва фактът, че един презокеански полет отделя толкова вредни емисии, колкото болидите на Ф1 за цял сезон.

И за финал, Уилямс пак извадиха най-страхотния болид (субективна моя гледна точка) по случай 30-годишнината на отбора във Ф1. От опит знам, че хареса ли ми един болид, то той определено не е бърз. Макар, че миналата година не ми хареса и пак не беше бърз. Абе, каквото сабя покаже. Иска ми се Хейки да нарита Люис, макар че не си вярвам много. Но ако стане, съм обещала на майка ми бутилка шампанско. Иска ми се Рено да са пак в борбата, макар и на това да не вярвам. Пожелавам на всички фенове съвсем от сърце повече изпреварвания и по-малко сапунки и скандали. И дано 16-ти март идва по-скоро вече!