Кандис Бушнел - "Сексът и градът"

Още не ми го побира главата как може толкова готин сериал да е направен по толкова тъпа книга. Реших да я купя, защото съм влюбена в сериала и така или иначе всички са я чели, да видя и аз за какво иде реч. Оказа се, че Кари от книгата няма нищо общо с образа на Сара Джесика Паркър, макар нагло да парадира с него на корицата.

Книгата е наистина фрагментарна, но в лошия смисъл на думата. Няма цялостни, завършени образи, а само нахвърляни скици. През цялото време усещането е, че говориш с някоя относително позната, която непременно държи да ти каже какво се е случило вчера на еди-си-кой купон, обстрелва те с хиляда имена, които няма как да запомниш, и говори до припадък, докато ти се чудиш как да се самоубиеш с ключовете си. Следователно едва запомних 50% от действащите лица. Кари в книгата пък беше някаква абсолютна шматка, която не знае коя е, нито за какво се бори. Докато сериалът е повече за отношенията между мъже и жени, то книгата определено е за секс и някаква маниакално натрапчива идея на героините да се женят. Жените са по-груби и цинични от мъжете, "свирка" вероятно е най-използваната дума в книгата и изобщо... абе, Кандис, кой те измисли за писателка?!

Градски гледки

Не знам по какъв повод беше, но си имахме балон, който... не се издигна на височина по-голяма от тази тук :) С други думи - балон със страх от височини.

А това е ... един вид импресионистичното ми виждане за Градът vs Природата или "Човекът в килията на Града". Не се получи много добре, защото трябваше да снимам срещу светлината, ама...

P.S. Някой да има идея как се намаляват снимки на Picasa? Не да се изразват, а само да се намалят като размери и количество информация, за да се пуснат в нет.

Писта Велико Търново... ни думай...

Ако някой, който чете в този блог, интересува се от автомобилни спортове, живее във Велико Търново и мисли да ходи на въпросното събитие и (мале, колко условия се натрупаха) няма нищо против малко компания, непременно да си каже :) Информация за цялостното грандиозно за този град събитие има ей тук - ЦЪК!

Рей Бредбъри - "451 по Фаренхайт"

Съвсем малко книжле, а като го отвориш - в него толкова много мъдрост. Вечният въпрос за безкнижната култура или псевдокултура, зависи от гледната точка. Аз не се вълнувам много от този въпрос, защото ми го задават непрекъснато в университета. Нали уча книгоиздаване, всеки ми казва: "Хубава професия, но без бъдеще". Не мисля така, книжарниците са пълни. Е, може би не се чете непременно нещо стойностно, но се чете. Аз живея във време, в което се случва това, за което авторът предупреждава. Често ми се налага да повикам майка ми три пъти, преди тя най-после да извърне поглед от телевизора и да ме погледне. Чудно е как хората не осъзнават в какво сами се превръщат. Но не е само влиянието на масмедиите, които те свикват да получаваш всякаква информация предъвкана и дори прецизно смляна. Харесаха ми основно много мисли, на които се натъкваш ненадейно по страниците. Като например:

"Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде роден свободен и равен, както се казва в Конституцията, а всеки да бъде направен равен на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които да трябва да се сравняват."

Ако се огледате по улицата и видите всички онези млади и празноглави момичета, които са се облекли в червено, няма ли да се сетите за този цитат? На мен ми е ясно, че не това е имал предвид точно Бредбъри, но на мен точно това ми изникна в главата. Стотици момичета, комично натъпкани уж по своя воля в червени ботушки с червени дамски чанти и червени якенца, защото това е модата. На мен ми звучи по-скоро като униформа, но на кого ли изобщо би му пукало какво мисля аз.

"Вземеш ли прекалено често да се питаш защо това или онова е така, в крайна сметка ще станеш много нещастен."

Знам, че това е тезата на капитан Бити, който илюстрира абсурда на установения ред, но не мога да не се съглася с горното изречение. А това ми е любимото:

"Добрите писатели често се докосват до живота. Посредствените само повърхностно го погалват с ръка. Слабите направо го изнасилват и го хвърлят на боклука."

Книгата ми напомни за "1984", но същевременно беше някак много по-приятна за четене. Докато първата ми беше много трудно да изчета заради ужаса, задушаването на героите, безсилието, всичко това беше много трудно за потапяне в него, то "451 по Фаренхайт" ме увлече съвсем бързо още от първата страница. Уж нямаше да я чета, а докато я отворя, я бях преполовила. На връщане към къщи вървях бавно, мислейки си за всичко и нищо, когато се разминах с едно малко момиченце, което се наведе да откъсне глухарче, подуши го и с усмивка отмина. Усмихнах се и аз, напомни ми за Кларис, която е 17-годишна и побъркана :) На 17 може би всички сме побъркани и това му е хубавото. А още по-хубаво би било, ако можеше и завинаги да си останем такива.

Като мъдра река вливам се в себе си

Предупреждение! Следва текст без особена тематика и смисленост.

Чета Бредбъри и изведнъж ми се приисква да му благодаря. Просто да отида и да му кажа едно голямо "Благодаря!" за това че ме накара да се смея. Да се смея заради това, че има и други хора, които обичат как миришат книгите и не им е странно, ако ги душиш. Да се смея, защото има гледна точка, според която не съм от отбора на загубеняците. Да се смея, защото някой ме признава за нормална и не ме осъжда за начина, по който живея. Да се смея от облекчение. Няма да се простирам много върху книгата, това после, когато напиша специален пост за нея. Напоследък ми е едно книжно такова, аз обичам книгите. Понякога харесвам класиката, друг път - не. Харесват ми и женски тип книги, друг път пък не, харесват ми и книги, към които досега съм се отнасяла с пренебрежение. Ходих на една среща с издатели от София, които гостуваха в Търново. Беше вълнуващо да видиш хората, които правят голяма част от книгите, които четеш, тези, които са отговорни за избора, който имаш в книжарницата. Не знам дали някога ще работя в тази област, но изглежда много интересно. Та тези издатели казват, че хората четат.

Сигурно е така, но покрай мен не са много от четящите. Има хора, които не могат да стоят на едно място, при никакви обстоятелства. Трябва да пътуват, да ходят на нови места, да обикалят клубове или просто да се шляят по кафенетата, но да не стоят на едно място. Аз съм като тях в съвсем различно отношение. Мога да прекарам цял ден между четири стени и да не ми стане и за момент скучно, ако има какво да правя с главата си. Непрекъснато трябва да занимавам ума си с нещо, иначе се побърквам. Затова и медитацията ми е почти невъзможна. Честно казано, не мога да си представя момент, в който главата ми няма да има нито една-единствена мисъл. Затова и не мога да спя понякога. Ако не съм смъртно уморена, трябва да измислям истории, за да заспя. Нещо като детски приказки, които сама на себе си разказвам наум.

Все едно, не мога да общувам много добре с хора, които не четат книги. Но не мога и с онези хора, които четат много сериозни книги, цитират непрекъснато чужди мисли и винаги знаят всичко. Аз не се вземам на сериозно. Понякога решавам, че ми се чете Достоевски, понякога зяпам ужасно сладникави любовни филми, които съм гледала по сто пъти, и двете неща ми харесват. Понякога зяпам влюбените, на които предстои да се целунат на пейката в парка за пръв път и се усмихвам на това, което им предстои. Мисля си, първата истинска целувка винаги е най-хубавото нещо. Не първата, тя обикновено е скована и доста неловка, а първата истинска.

Понякога се чувствам зле, когато съм сама, а другите са винаги с някого. Друг път ми е напълно ясно, че те също не са щастливи заради хилядите компромиси, които са направили. Знам, че понякога нощем и те лежат в леглото будни и се чудят какво, ако има някой там за тях, който би бил по-добър. Разликата идва от там, че на мен ми е трудно да се примирявам с недостатъците и все търся. А може би в крайна сметка няма кой знае какво, което да се намери. Нито в това да разбереш истините, нито в това да намериш някой, в когото да се огледаш.

Опитвам се да пиша, а не става. Не че не мога да го измисля, а по-скоро на подсъзнателно ниво го блокирам, и аз не знам защо. Може би от страх да не се върне пак онзи период от живота ми, в който пишех почти непрекъснато и живеех в ужаса на гимназията :) Учех в една почти женска гимназия и отчаяно се опитвах да вляза в роля, която не беше за мен, да се уеднаквя с всички момичета там. Всички ме упрекваха, че не влизам в тази роля и аз си мислех, че проблемът е в мен. Вероятно все още си го мисля понякога. Вероятно това се дължи на факта, че не съм си изяснила докрай каква в действителност е истинската ми роля. Да си себе си понякога не е достатъчно за посока, трябва да избереш кое да преобладава, коя част. Тази, която обича книгите и писането, или тази, която пее понякога дори на сцена. Тази, която говори за коли с момчетата и си мечтае тайничко някой ден да се състезава, или тази, която е влюбена до уши в любовните истории. Не знам кое от всичкото преобладава, а ми се иска да знаех, за да се хвана за него.

Мислите една след друга прииждат, а както пише Бредбъри, никой не иска да слуша вече. Дори тези, които имаш за най-близки. Няма време, има телевизия, която трябва да се гледа, радио да се слуша и разговори за нищо, които да се водят. Само ако можех да събера тези мисли в една история, но уви, моето мислене е кръгово и хаотично, затова и сюжетите, които неизменно са линейни, винаги са били най-страшното ми препятствие..

Алек Попов - "Черната кутия"

Много тъжно ми стана по едно време, докато четях тази книга, защото или авторът беше много зле интелектуално, или (което според мен е по-вероятно) е изключително начетен и умен, но се опитва да слезе на едно доста ниско ниво, за да се чете от масата. Резултатът е плачевен. Това уж е български роман, но няма нищо българско в него, сменете имената и ще излезе едно към едно евтино американско екшънче със супер невероятни измишльотини, които сблъскват главния герой със силите на злото, но естествено той ги побеждава. Разочаровах се, мислех си, че Алек Попов поне ще е нещо добро, предвид известността му.

Стилът изобилства от кофти лексика, състояща се предимно от английски думи, написани на кирилица. Кой знае, може това да е стейтмънта на автора, мен обаче ме дразнеше. Да не говорим, че имаше много текст, който си беше на английски и никой не беше сметнал за нужно да се превежда, разбираш ли. Забелязах интересна закономерност. Всеки продълговат предмет неизбежно беше сравняван с еректирал пенис, а всяка жена се представяше първо с действието, а после с гърдите й. "Тя каза, че трябва да тръгва, а гърдите й...", "Тя размишляваше върху сделката, а гърдите й..." Тоя човек дали е кърмен като малък? Ако се вземе началото и края на книгата и се изчисти от всички други тъпи истории помежду, би могло все пак да излезе нещо.

Много се смях на едно място, където авторът описваше уринирането на една от героините със следното изречение: "Невидимата й струя детерминирано ромоли в мрака." Детерминирано за уриниране, за Бога! Това е долу-горе същото, като да определиш някоя опера като "мноо яко". По едно време така ми се прииска да я метна тая книга там, където не минава никой, ама се насилих и я изчетох, да му се невиди. А е толкова жалко, защото този човек наистина има попадения понякога. Харесват ми случайни сравнения, които са толкова оригинални като "слънцето се е впило като кърлеж в небето" или пък една уникална мисъл:

Нуждата от топлина никога няма да се превърне в "право на топлина", уви, така е. Хляб, вода и чиста тоалетна е всичко, на което можем да се надяваме. Останалото добиваме по милост.

Не трябва хората, които се опитват да се занимават с изкуство, да се стараят да угаждат на масата, тогава става страшно. Тогава вече няма изкуство. Жалко наистина, надявах се, че най-после ще прочета нещо българско, което да е свястно.

Дами канят

Абе къде отидоха всички мъже аз не мога да разбера?

Онзи ден не мога да намеря един, ЕДИН, дето да гледа Интер-Ливърпул, а висях поне в нанайсе канала, да не говорим, че тези индивиди в заобикалящата ме действителна среда рядко гледат спорт. Снощи не мога да накарам хората в канала formula1 в irc да кажат една-единствена думичка на тема Формула 1. Накрая прибягнах до крайни действия да споменавам разни новини около спорта със сексуален подтекст, които понякога са единствените, задвижащи процес на активизация сред мъжките среди, и пак нищо. Е, това на нищо не прилича вече! Тя Стоянка Мутафова май ще излезе права, че след 30 години и мъже няма да останат, само да не се окаже, че предсказанието й по-рано ще настъпи.

Това да няма с кого да споделиш две приказки за първото състезание от сезона... срамота! Тази нощ и по Wheels май няма да дават свободните тренировки и въобще...

Някой да ми е виждал Стрелеца?

Просто трябва да намеря къде съм затикала Стрелеца в мен. Тук някъде трябва да е, мисля, че го бях оставила до времето за поглед навътре в себе си, което не съм използвала, откакто ме завладяха мелодрамите с противоположния пол. Жени!, избягвайте мъжете, докато хормоните ви го позволяват! Не че са лоши типчета или пък оставят лъжици с мед по теракота в кухнята, за които ви залепват чехлите и трябва да псувате лошо, всичко това още преди първото ви кафе сутрин... добре де, това второто понякога се случва. Но не за това. А защото е много трудно бе, мъчна история. Не е за мен тази работа. Трябва да направя един филм: "Какво, за Бога, искат мъжете?"

А, да, търсех Стрелеца, но не помня къде съм го захвърлила. Може би е между страниците на разказите, които пишех някога, преди да осъзная, че предпочитам да ги живея, отколкото да ги пиша. После пък осъзнах, че не ме бива много за главна героиня, а второстепенните никога не са ме задоволявали. Да зарежа? Идеално. И без това зарязвам повечето неща след пет минути, защото ми стават скучни. А, ето значи нещо от Стрелеца в мен. Сега остава и да спре да ми пука, че мога да изръся някоя глупост и някой да не я възприеме, както трябва, и всичко ще си дойде на мястото.

Бях забавна едно време, сигурно още го мога, казват, че не се забравяло като карането на колело, но за него дори не съм сигурна дали изобщо някога съм го владяла. Основанията за това съмнение все още си стоят по колената ми под формата на тъмни петна и белези от ожулвания. Във всеки случай позитивизма си го държа под ръка, на една ръка разстояние, така да се каже. Е, да, вярно че го стигам по-лесно, когато има и алкохол на същото разстояние, но понякога и хубава музика върши същата работа.

А, ето го къде бил, седнала съм била върху него. Горкичкият. Малко се е поомачкал, но нищо, ей сега ще го пригладя и като се поочупи, ще си е пак като нов. А и да не се оправи съвсем, чудо голямо, никой няма да разбере, аз така или иначе рядко гладя... Абе, веднъж да започне Формулата и всичко от Стрелеца ще си дойде на мястото.

Съмърсет Моъм - "Луна и грош"

Преди време много се ядосвах, когато прочетях в зодиакални характеристики твърдението, че Стрелците били повърхностни. След като прочетох и тази книга, започнах да се убеждавам във верността на твърдението. Някакси изобщо не успя да ме заинтересова.

Направи ми впечатление, че по американските филми, когато режисьорът иска да покаже, че някой герой е изключително интелигентен, той непременно му слага книга на Достоевски в ръцете. Ако иска да го изкара пак доста умен, но не чак в сферите на трансцеденталното, му дава да чете Съмърсет Моъм. Реших да видя за какво става дума просто от любопитство. Притеснявах се, че езикът няма да е достатъчно достъпен за мен, обаче се оказа, че грешах, нямаше натруфени изрази, изречения от по пет страници и т.н. (което ми напомня, че видях "Одисей" в Пингвините и искренно се зачудих как някой ще си я занесе до тях, дори и да се прежали да си я купи, трябва да си наеме хамали за целта).

Идеята на книгата е да обрисува същността на Твореца. Главният герой е Чарлз Стрикланд, женен, с три деца, работи в Лондон като борсов посредник или нещо от сорта, не ме бива да помня такива скучни дейности :) В един хубав слънчев ден зарязва всичко - жена си и децата си, работата си, и отива да живее в Париж, а после и на Таити, за да рисува, защото това е истинското му призвание или по-скоро това е същността му. По едно време като стигнах до Таити, започна да ме човърка нещо, че този герой ми напомня за Гоген и накрая поразпитах баща ми, понеже той се интересуваше от импресионистите, а пък аз нищо не разбирам от този тип изкуство. Та, подробностите от живота са същите, но както един мъдър човек се е произнесъл по темата, Моъм не говори за Гоген, а е вдъхновен от неговия живот да напише нещо като собствен прочит на личността на гениалния творец по принцип.
Не знам, но аз нещо не успях да се трогна нито от гениалността на героя, нито от начина, по който беше представен великият творец, защото ми се стори доста оскъден текста, посветен именно на това. Но все пак това е класика и няма какво повече да говоря, хората са се произнесли. Затова вместо да изтъквам нещата, които не са ми харесали, ще спомена това, което ми е направило впечатление. Като например този цитат:

Светът е пълен с чудати люде, които вършат чудати неща, и може би тукашните хора знаеха, че човек не винаги е такъв, какъвто иска да бъде, а какъвто не може да не бъде.

Другото, което ми хареса, беше историята за един от живеещите на Таити, който загубил всичко в родната си Европа, затова му се наложило да купи малък остров и да заживеят там заедно с жена си и децата, заедно. Трудили се много, за да имат покрив над главата си и да си създадат нормален живот. Били приятели и партньори в живота и т.н. и това беше единственото мило нещо, което авторът си е позволил да спомене косвено по адрес на всички същества от женски пол.

Не можах да си обясня заглавието много, много. А пък корицата, с която е издадена книгата, би могла да докара някой с по-лабилна психика до сериозна депресивна криза. Срам за Абагар, дано са се попроменили нещата от 1996-та до сега. Съжалявам, че я слагам в поста :)

Имена, символика и надежда

Спомням си, че преди време си мислех за даването на различни имена през различните периоди в живота на човека като нещо безсмислено и особено объркващо. Не съм сигурна, но мисля, че индианците са го практикували. Във всеки случай все от някъде съм чувала, че се дават имена на възмъжалите момчета, но някой, който е извършил голям подвиг. Според мен тогава това представляваше една голяма каша, чудех се как хората не си забравят новото име, как не се объркват да кажат старото. Имаше съпротива и от нещо вътре в мен, което беше сигурно, че името, което са ти дали, до известна степен определя личността ти.

След като пиша тези редове, явно е, че съм си променила мнението :) Истината е, че харесвам повече никовете в интернет, защото ми дават някаква информация за човека. От толкова дълго време се подвизавам из нет (по мое мнение, сто процента има хора с много по-голям стаж), че мога да си представя долу-горе какъв човек е "срещу мен" само по начина му на писане. Това изобщо не е добре за мен, защото дава твърде прибързана оценка за хората, но не мога да спра впечатлението, което изниква в съзнанието ми. Никовете също са подсказка. Когато започнах да влизам в irc и бях съвсем начинаеща, първото нещо, което ми хрумна за прякор, беше номера на едно шаси на Макларън, което намирах за наистина красиво (както и повечето творения на Ейдриън Нюй). Номерът беше някой от поредните MP4/... Неудобството дойде от това, че някои хора, които ме изнамираха не знам откъде, но не от канала за Формула 1, си мислеха, че съм момче - М, от Петрич - Р4 и последвалата цифра са годините ми. Много женски невръстни сърца разбих.

Затова се появи сегашният ми прякор, с който почти навсякъде в нет се подписвах. Ако трябва да съм честна, в началото дори не бях чак толкова откачила по тази кола, в последствие се случи. Но беше полезно, защото под тази измислена нова моя си самоличност се научих да се отпускам и да говоря спокойно с всякакви хора. Не съм се представяла за нещо, което не съм, просто беше начин да получа допълнителна увереност, която и без това ми липсва. Странно е, но името ми ме обърква. Звучи странно в устата ми, когато се представям на някой непознат. Вера. Такова е едно кратко, че докато го кажа и то е свършило, а на мен ми остава в устата вкуса на нещо недовършено. Дори винаги се спъвам в "р"-то. Понякога си мисля, че това изобщо не е името за мен, друг път пък си го обичам. Във всеки случай човек има хиляди различни лица и фази от живота си, на които различни имена биха отговаряли по-добре и според мен е адски забавно, когато откриеш това име. Напоследък зарязах CarreraGT из новите си регистрации и реших да опитам нещо ново. Замислих се за това какво би било подходящо и реших да е на испански, понеже това ми е една от лудите страсти в момента. Спрях се накрая на думата "напред", защото това ми е целта в момента. Напред към нещо ново, опитвам се да се измъкна от една объркана част от живота ми, която вече явно се е изхабила и трябва да я оставя зад себе си. Напред като пожелание към самата мен, като благословия и кураж да продължа към новото, без да се отчайвам от загубеното.

Таро картите ме научиха на една мъдрост. Казва се Смърт и е 13-тата карта от Големите Аркани. Тя е тази карта, която ти подсказва, че нищо в живота не е вечно, че винаги идва момента един етап от живота да умре, за да дойде друг, да приключиш нещо, което те дърпа назад и независимо колко те боли, да погледнеш напред. Дори и да не виждаш нищо на хоризонта от позицията, в която си. Рано или късно там ще изникне нещо по-хубаво, по-удовлетворяващо търсенията ти. Сега си пожелавам adelante и макар хоризонта изобщо да не е ясен, не съм в онази депресия, в която бях през последните две години. Все пак кой не знае, че индианците са били мъдри хора :)

А, щях да забравя, Честита Баба Марта!