Tu silencio

Мразя скапаното ви мълчание, на всички. Сякаш сте пред психично болен и всяка дума може да го събори. А всъщност мълчанието е това, което го убива.

В изповедалнята

Господи, прости ми, съгреших. Беше само веднъж... за тази седмица и няма да се повтори. Освен това беше нищо и никакво 3 в 1, не е като да съм близнала от каймака на еспресото от кафе-машината. За опрощение ще се пречистя с два литра чай. Най-малко.

Но имам по-голям грях, който ми тежи, Господи.
Убих Дончо.
Не съм го искала, беше случайност и ме натопиха. Онези мерзавци от Еон и китайците са виновни, аз само натиснах спусъка... т.е. копчето за включване на разклонителя, а изведнъж се разнесе оглушителен гръм и Дончо изпуши, почти в ръцете ми загина. Аз се опитах да го спася, оказах му първа помощ, веднага го разглобих, но не можах да намеря коя част е поела смъртоносния удар - дъното ли, захранването ли. Обаче знам едни добри хора от Дел, така че ако е само захранването (милостиви Боже, нека е само захранването), ще го върнем към живота. Прости ми, Дончо!

А най-голямото ми прегрешение, Господи, беше към Системата.
В началото на тази седмица аз предадох събратята си по съдба, дружния пролетариат, и се пилях в разгул и леност цели два дни. Най-буржоазно се излежавах в леглото с лаптоп или книга в ръка и изпълзявах от завивките не по-рано от обед, отдадох се на консуматорско съществуване и съзерцаване на манхатънски истории по цял ден. Но това вече е минало (както и двата дни отпуска) и аз отново се завърнах сред редиците на отрудените си събратя - корпоративните роби. Те ме приеха радушно и аз ще работя усилено, за да възвърна доброто си име.

Носталгично

Искам да се върна някъде назад, когато...

- блог все още беше непозната дума за мнозинството;  
- тишъртките все още бяха тениски;
- Формула 1 все още можеше да се обсъжда в mIRC;
- Фейсбук не беше **** ******* на понятието приятели (това са 120 от най-близките ми приятели...?!); 
- стайлингът още се наричаше стил, а хепънингът беше просто събиране;
- за да излезеш навън, не ти се налагаше да се видоизмениш до някой манекен на дрехи, прическа, обувки...
- все още никой не пишеше батерий или наи много;

Габриел Гарсия Маркес - "Сто години самота"

Трябваше да прочета тази книга преди сто години, обаче в крайна сметка никога не беше подходящия момент. Дори веднъж я взех от библиотеката и така си я върнах, без да имам време да я погледна.

Няма да разказвам сюжети, едва ли има смисъл, само ще кажа, че това е сага, доколкото се проследява живота на една голяма фамилия, тази на Буендия. Освен това държа да отбележа, че така и не разбрах, а вероятно и никога няма да разбера метафората с дъжда, валял четири години, единайсет месеца и забравих колко дни. Нито пък тази със струйката кръв, която се проточила от дома на Хосе Аркадио Буендия до къщата на майка му. Без да схващам до край особеностите на магическия реализъм, пак оставам възхитена. Това никога няма да ми бъде любим роман, който ще препрочитам всяка година, но в Маркес и стилът му има нещо особено притегателно, което сякаш те увлича в притча за създаването на света и изведнъж имаш чувството, че си попаднал в някаква страна на чудесата.

Най-смешното е, че се подигравах на автора на предговора, който отчаяно се опитваше да намери прилики между Колумбия и България, между Маркес и нашите автори, а в крайна сметка първата половина на "Сто години самота" непрекъснато ми напомняше за "Железният светилник". Особено образите на Урсула и съответно Султана. Разбира се, с уточнението, че южноамериканците говорят с една удивителна разкрепостеност и любов за секса и смъртта, което никога не е било присъщо за нас и няма как да се открие в някой от тогавашните ни автори.

С изненада открих, че Маркес споменава Фокнър като един от писателите, повлияли неговото творчество, а без да знам това, вече бях направила паралела за себе си. Дори имаше заимствани образи - Юла Варнър при Фокнър е Ремедиос Буендия при Маркес. Според мен ученикът е надминал учителя, просто непретендиращо за нищо лично мнение. И въпреки че аз и руската класика никога няма да станем първи приятели, не всичко е загубено, определено един друг класик ще бъде изчетен... рано или късно.

Записки по едно състезание

Из нахвърляните ми бележки по време на старта от Формула 1:

- слушайки коментаторите: Най-интересното в Гран При на Сингапур е дали ще вали или не?!

- Доспа ми се, а загряващата обиколка още не е започнала;

- Баси резила с тея лампи и виенски колела, т'ва не е Формула 1 вече;

- по повод коментатора: Слипстрийм (slipstream) не е българска дума, идиот такъв, напъни се да я преведеш малко;

- Ако Бътън спечели сезон 2009, ще е още по-смешен шампион и от Хамилтън;

- Как по-точно КЕРС помага за екологично по-чист спорт, след като болидите пак си харчат същото количество бензин? Популистки лицемери нещастни. Един презокеански полет със самолет отделя толкова вредни емисии, колкото болидите от Ф1 за цял сезон!

- Алонсо поздрави Глок и дори не погледна Хамилтън... все повече и повече го заобичвам този човек... Ама защо никога не се сбиват, толкова ми се иска най-накрая някой да удари някого. Повече от десет години гледам и все още нищо :(

- Тая пищяща и подскачаща идиотка Шванщайгер е срам за целия женски род, защо не дават жената на някой друг пилот, която има предимство да носи повече дрехи? Или още по-добре, защо не дават Сузи Стодарт и нейния приятел, който пищи и подскача?

Франсоаз Саган - "Добър ден, тъга"

Авторката ме изкушаваше от известно време, защото именно с нея сравняваха много любимата ми Анна Гавалда. Есествено, разочаровах се, двете нямат нищо общо.

Действието се развива в голяма вила на Средиземноморския бряг, където са отседнали Ремон, четиридесет годишен мъж, вдовец със седемнайсет годишната му дъщеря Сесил. Там е и Елза, младата любовница на Ремон, а по-късно към компанията се присъединява и студената, интелигентна Ан. Баща и дъщеря са силно свързани от лекомисления и хедонистичен начин на живот, който са свикнали да водят, но това лека-полека започва да се променя, когато Ан Ларсен и нейните виждания за това кое е редно и кое не се намесват в живота им. Тъй като е нещастна от положението, Сесил се опитва да попречи на зародилата се връзка на баща си с Ан и тайно изгражда цяла постановка.

Интересното в книгата изобщо не е сюжетът й, поне на мен не ми беше интересен, а по-скоро фактът, че Франсоаз Саган я написва едва на седемнадесет години, а страниците са пропити от някъв твърде зрял цинизъм и преситеност от живота, подхождащи повече на закоравял ерген, който вече в нищо не вярва. Размишленията й относно чувствата и мотивите за действия на героите са толкова дълбоки и така странно им липсва детската наивност, че чак е плашещо.

Колкото до главната героиня, Сесил, това отегчено от лесния живот и презадоволено момиче, което до края на книгата не решава какво по-точно иска от живота, може би е било скандално за петдесетте години, но в днешно време едва ли би могло да скандализира когото и да било, поради наличието на твърде много подобни млади жени. Донякъде ми прилича на звездите от типа Парис Хилтън, само че с доста повече мозък в главата, защото самата Парис едва ли е в състояние да разпознае две трети от емоциите, описани в романа, какво остава да ги изпита.

На мен лично книгата не ми хареса, но пък повечето отзиви за нея са положителни, така че... дайте й шанс.

Врели-некипели

"Геврече, геврече!" - викали децата, без да знаят, че питката е смъртно ранена.

Мислех си, че сутрин съм супер неадекватна, но днес сама се опровергах. Изтървах една чиния, която полетя със страшна сила към теракота, но точно преди да се разбие на парченца, аз я улових във въздуха... (замислена пауза) ... чудя се дали не може да се окажа като в онзи филм "Моята мащеха е извънземно" :)

И после как да не вярваш в астрология? Меркурий е ретрограден от 6-ти или 7-ми септември и на работа сървърите един след друг изгърмяха. В повечето случаи това е хубаво за мен, защото се оказвам без работа и се чудя каква глупост да чета. Лошото идва, когато станеш в 7 часа сутринта, за да се чудиш какво да правиш пред компютъра. Мдам. Няма да подписвам никакви договори до 30-ти.

В лилавия си период съм, нещо като Пикасо :) Освен това още ме боли сърцето за 6-те лв вход за Царевец. Болезнено си е за човек, който не просто е влизал без билет, ами и си е играл физическото от гимназията там... ама затова някой друг път, че оправиха сървърите.

Иво Сиромахов - "Дневници и нощници" и "Още дневници и нощници"

Много съм изненадана, че в интернет определят книгите като нещо, заради което ще се скъсаш от смях. Забавни са, има някои много смешни истории като тези за Омир, за Колумб и за Елвис Пресли, но определено има и доса слаби такива.

Първоначално комичното идва от смесването на събития, които са разположени в различно време - Хитлер и кризата, Галилей и чата (това с чата толкова ми напомни за добрите стари времена в мирката, абсолютно едно към едно с действителността), Иван Грозни, свалящ Ана Курникова, която слушала само Енрике Иглесиас. Има много забавни попадения стига да не се цупите много на изключителната вулгарност на текстовете. В началото на първата книга съм се смяла със сълзи.

Лошото е, че вероятно всичко е започнало с един или два разказа, при което някой редактор се е обадил въодушевен "защо не издадем книга?!" И така в един момент на автора явно му се е наложило да измисля истории за обем, защото имаше някои откровено плоски и съвършено несмешни разкази като този за Моцарт например или пък за братя Грим. Не че съм някаква пуристка или пък радетел за въздържание и целомъдреност, ама детски книжки и порно списания... малко... ъъъм... не си подхождат.

Забавни са, ще се посмеете тук-таме, стават за убиване на времето. Отделно, че цената е доста завишена. Особено за втората книга, която е на същата цена като първата, но е с по-малък обем и на всичкото отгоре е пълна с печатни грешки и съмнителни хрумвания за пренасяне на думи.