Прости ми, че съм неуместна

Толкова много неща, задължения, задачи, "трябва"-ния, а аз пак съм в едно от онези настроения. Защо точно сега? Сега, когато имам да уча за изпита утре, за който все още почти нищо не съм научила. Сега, когато дори нямам какво да кажа, а толкова много ми се говори.

Но кой знае защо пак съм като опъната струна, на която са достатъчни само чифт стари ботуши на странна светлина, само тълпа деца, които тичат в прахоляка, само една красива песен, само една благодарна циганка, само това, за да изпадне пак в онези настроения. Пиша винаги, когато нямам време да го правя. Говори ми се винаги, когато няма кой да ме слуша. Опитвам се да се стегна, но умът ми е някъде другаде, а там няма никой друг освен мен. Когато се опитам да пренеса някой друг на същото място, се превръщам в неуместна. А вратата се затваря сама вече, не усещаш ли? Аз не искам да я затварям, но тя не ме пита. Ти не си виновен, нито пък аз, просто времето, ситуацията, пътищата ни, моите мисли... вечно неуместни. Ненавременни.

Накрая само наведена глава, още едно тихо промълвено "Да, разбирам", когато изобщо не е така, и пак сама в едно от онези настроения, в които преди винаги ми беше компания. Но сега няма как. Сега ти живееш живота на големите, а аз съм неуместното, наивно дете, което вечно пречи с досадните си въпроси за това да му нарисуват овца.

Вярна служба

Анна Гавалда - "Обичах я"

Не, това не е любовен роман, не. Независимо от това, че корицата и заглавието предразполагат именно към такива разсъждения. Мисля, че от издателство "Унискорп" са си направили много лоша услуга с тази корица.

Рядко се случва човек да попадне на автор, който до такава степен да споделя мисленето му. Преди случайно попаднах на статия за Анна Гавалда в Уикипедия и какво да видя - родена на 9 декември 1970 г. Е, това вече обяснява нещата. Ако бях мъж, сигурно щях да се влюбя в нея :)

На гърба на корицата в рекламната анотация пише, че основният въпрос в книгата е "Възможен ли е живот без любов?" Аз пък не мисля, че това е основният въпрос. Според мен основният въпрос е виновен ли е някой, когато спира да обича или по-точно се влюбва в някой друг. Можеш ли да си виновен заради чувствата си, които няма как да контролираш. И ако ги контролираш така че да си този, който се очаква да бъдеш, по-щастливи ли биха били хората около теб. Авторката не дава отговор, всъщност едва ли някой би се наел да даде отговор на такъв въпрос. Това е една странна история или по-точно странен разговор между свекър и снаха, които едновременно нямат нищо общо помежду си и са свързани един с друг по прищявка на съдбата, която ги поставя в сходни ситуации, но от различна страна.

На места книгата направо ме разплака. За втори път виждам толкова живо и истинно описани отношенията между мъж и жена. Всички игри, които играем с цел да запазим достойнство и да прикрием колко силни точно са чувствата ни. Всички хитрини, включително и моята собствена реакция да се правя на кучка, когато всъщност не мога да съм такава, само и само да нараня по същия начин, а не осъзнавам, че така наранявам само себе си. Толкова истинска история, взета директно от живота, изчетох я за един ден. На всичкото отгоре има и лека подигравка с Паулу Коелю по едно време :)

Клопката е в това да си мислиш, че имаш право да си щастлив. Колко сме глупави. Достатъчно сме наивни, за да може и за секунда да повярваме, че управляваме хода на живота си. Ходът на нашия живот не ни е подвластен, но това не е опасно. Не е толкова важно... Идеалното е да разбереш това по-рано. Колко "по-рано"? По-рано.

На всичкото отгоре предишният ден или може би два преди да започна книгата, бях си надраскала в едно тефтерче, че понякога имам чувството, че съм като ходещ на два крака анахронизъм. След което срещнах описание на Матилд, една от героините в книгата, именно с тази дума, която не се среща под път и над път. И се засмях. Стана ми толкова топло едно.

Невероятно хубаво е да попаднеш на автор, който толкова пълно да описва всичко в собствената ти глава. Дано скоро преведат на български още някой неин роман.

"К'во продават там, гуми ли..?"*

Ще доживея и в нашето скромно и китно градче да се развие някаква автомобилна култура :) Онзи ден ходих да видя болида на Рено или по-точно шасито, понеже то нямаше нищо в него явно - нито двигател, нито седалка, нито електроника, абе обезкостено. Мислех си, че е миналогодишното, ама не е, по-вероятно ми се струва да са пребоядисали някое R25, защото на миналогодишния болид не му беше такъв предния спойлер, да не говорим, че това оребряване в задната част на отворите за радиаторите беше характерно за годините, когато двигателите все още бяха мощни, в последните две го няма вече:

Почти всичко ми се вписва в тая картинка, само задният спойлер изглежда различно при R25 май... Абе, не знам, не съм спец, пък и в нет не намерих някоя снимка, която да показва изцяло всичко, което ме интересува, за да го разпозная. Хубавото беше, че успях да видя неща, за които все чувам да се говори, но на снимки и от камери не се виждат, като например дифузьора и най-голямото вълнение в началото на сезона около всеки болид, а именно кила, дали е V-образен, дали е нулев, имаше май и още един тип, но съм го забравила. Този беше V-образен:

Виждате ли? Онова нещо, към което се захваща едното от рамената на окачването, в долната част на носа. Отегчих ли ви вече? :) Тогава да го карам с две думи. Ами кеф беше общо взето, исках да си опъна палатка да спя там. Исках да се опитам да се намъкна и в кокпита, но нямаше как! Направи ми впечатление, че е толкова тесничък и малък, айде аз ще се натикам вътре някак, ама някой мъж около 1,80 м какво ще прави? Стана ми странно още защо носът е толкова високо, а задницата почти опира в пода. А най-интересното е, че е толкова мъничък, чак на кола не прилича :) И много народ бе! Не можеш да се разминеш от хора и то повечето някакви заблудени кофи, дето видели, че има шоу и да отидат и те. Остава сега и да докарат истински болид и истински пилот да понаправят малко интересното, да се повъртят насам-натам, но май до SpeedFest-а има още мнооого време :)

P.S. Разрешавате ли ми да пречукам Бритни Спиърс вече, моля, дразни ме...

*Заглавието е от случайно дочут разговор на мястото на събитието.

Моите мечти

Реших и аз да се включа в инициативата на Ratm за споделяне на личните мечти, които не включват тривиалните неща от списъка на живота като семейство, дом и т.н. Само да предупредя, че най-фрапиращите неща нямам смелост да ги споделя, затова започвам от най-нормалните:

1. От скоро имам една голяма мечта, да отида на концерт на Chambao, защото тяхната музика ме хвана неподготвена и така ме трясна по челото, че стана неразделна част от ежедневието ми. На нея се радвам, плача, мечтая, сънувам с отворени очи и си представям морето. Това е най-лесно изпълнимата част от списъка :)

2. Естествено, голям мерак имам да отида на състезание от Формула 1 без абсолютно никакво значение на коя по-точно писта. Е, разбира се, Гран При на Монако е може би най-харизматичното състезание, обаче бих се задоволила и с Турция. Дано догодина пистата е в лятната част от календара пак и да мога да събера пари, за да отида най-после.

3. Мечта номер три е производна - някога през мизерния ми животец да ми се случи да се повозя на онези двуместни болиди с над 300 км/ч :) А пък ако може и да покарам някой, още по-добре :) За целта трябва първо да се науча да карам, което трябва да планирам да се случи скоро, но целият ми живот е една невъзможна обърквация, така че не знам кое как и кога.

4. Мечтая си да живея в къща на морския бряг, която да гледа на изток, където да бъде и морето (значи ще живея в Испания :Р), всяка моя сутрин да започва с много слънце и малък крос по морския бряг. А после и 30 минутна сесия крол в морето. Тогава вече едва ли ще боледувам от нещо. Ех, мечти...

5. Иска ми се работата ми да е свързана поне с писане за хора, които се състезават. Много ми се иска да стана личен асистент на Иван Тенчев, а той да ме мъкне по пистите, ако ще и като чувал с картофи. Във всеки случай имам по-добра журналистическа подготовка от Момчил Манчев, който си измисля думи като "квалификатор" за човек, участващ в квалификация. Това обаче няма как да стане, докато не положа още усилия в усвояването на информация и не ми остане време да науча поне още един език. А пък това няма как да стане, докато си губя времето в този университет да уча неща, които после няма да ми трябват... странно нещо е това животът.

6. Мечта ми е да напиша книга и да я издам. Имам сигурно поне 5 истории започнати някъде и изоставени още в средата. За жалост, думата, която ме описва най-добре, е "непостоянна", а това хич не ми помага в завършването на нещата. От всичките откъслечни неща, едно основно има концепция и сюжет, измислен до края, но пък е най-трудно за написване, а същевременно него искам най-много да довърша.

7. Една от големите ми мечти е да се събудя една сутрин и да съм пълната си противоположност :) Да стана, да се облека, да изляза и повече да не се прибера на едно и също място. Да не мисля толкова много и да живея за момента, да не пука толкова за чувства и "важните неща от живота", да разочаровам хората и това да не ми прави впечатление. Да съм си самодостатъчна.

8. С това приключвам вече, обещавам :) Имам си една мечта (очевидно не е само една) - да живея на място, на което ставането рано сутрин не съществува!

9. А! Изпуснах нещо - мечтая си някой ден да се науча да яздя и да си имам собствен кон, черен, от тази арабската порода с дългите косми и да е с бяло петънце на челото. Може да го кръстя Черният красавец, като онази детска книжка. Но всъщност, какъвто и да е, ще му се радвам адски много, аз обожавам животни :)

Ако сте ме изтраяли до тук, сега предизвиквам... ами всички, които четат, което ще рече DeMoNoLaTry, Vel, Ему, Method-X, Gavriel, Satany, Stoedin и който още наминава насам, но аз не го знам :) Те така, аз отивам да уча най-после... надявам се.

Габриел Гарсия Маркес - "Продавач на чудеса"

Трябва да ходя с придружител в библиотеката, за да има кой да ми казва: "Не си вземай книги сега, само върни тези, и без това имаш да учиш много и така или иначе няма да ти остане време за четене." Ама не, аз винаги си вземам книги, дори да знам, че нямам физическата възможност да ги прочета. Не познавах нищо на Маркес и реших да се запозная с него най-после, макар да знаех, че не е точно стилът, който би ме грабнал. Поне си мислех, че не бях чела нищо негово, но се оказа, че не било така. Преди време бях попаднала случайно на разказа "Най-красивият удавник на света".

Та за магическият реализъм. Много ми е странен. Самият Маркес пише толкова увлекателно, че ако ще и за летящи слонове да се разказва (а то има дори много по-фрапиращи неща), пак ще се чете лесно. Но все пак е твърде шантаво за моите закостенели възприятия явно. Изданието е много старо, така и не намерих корица на нещо издавано по-скоро. Четох някъде, че по странни причини Маркес не искал да продаде правата за издаване на произведенията му в България и Румъния, което не говори особено добре за нас. Като търсех нещо за автора из интернет, попадах основно на някакви негови 13 фрази, които бяха цитирани едва ли не на всеки личен сайт, профил, блог и т.н. Но учудващото е, че те бяха за любовта, приятелствата, а в разказите, събрани в "Продавач на чудеса" преобладава мрачната атмосфера, смъртта, нещастието... На мен най-много ми харесаха "Жената, която идваше в шест" и "Полковникът няма кой да му пише", обаче след като изчетох всички разкази, останах доста объркана. Все едно си попитал колко е часът и са ти отговорили: "Шест и половина, макар че птиците все още кръжат около покрива на църквата". Ха сега де! Общо взето малко книги съм затваряла с толкова озадачена физиономия :) Но поне вече съм убедена, че магическият реализъм не е за мен.